Скоро имах рожден ден и осъзнах, че харесвам всеки един ден от живота си.

Нямам нужда от специален, за да го отпразнувам по някакъв по-различен от ежедневието ми начин. Така, както нямам нужда от 8-ми март, за да се чувствам повече майка, или повече жена.

Обичам да готвя не само по празници, а когато излизаме си харесвам същите местенца, в който ходим от години. Хората, с които ми е приятно да споделям празниците ми са същите тези, с които споделям делниците. Семейството ми. Майките от градинката.

Всички, които идват на практиките ми. Съседите. Жената, която чисти. Охраната на блока. Усмихнатата жена в био магазинчето. Другата, от която си купувам хляба. Фризьорката. Учителките на децата ми. Леличката. Директорката. Колегите ми. С две думи – харесвам си живота.

С преполовяването на един средно дълъг живот бях успяла да разкарам някак си всички хора, които не ми носят щастие. Нямам време за тях.

Затова реших, че нищо в този ден няма да променя. И ще празнувам, с който срещна по пътя си. От дома, по уличката, до работата и обратно.

Пиша на една приятелка, с която работим заедно вече 4-та година и й споделям как искам да празнувам (тя е от тези, които срещам почти всеки ден). Казвам й, че или остарявам, или съм щастлива. А тя ми отговаря: „Не, просто си истинска...“

Ей такива са и хората около мен!

И нямам нужда да се оглеждам в огледалото, за да видя дали годините са оставили следи по лицето ми.

Важно е като затворя очи как се чувствам аз и какво виждам около мен, когато ги отворя.

Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.