Оскар за любовта!

Станало е такова клише това следване на сърцето, че преливаше от устата на почти всички, които получиха статуетките „Оскар“ тази година. И все пак, е вярно. Стига да не се обърква със светския успех. Или с каквото и да било друго постигане на цел.

Стига да не се обърква с първите етапи на влюбването. Там е друга биохимията. При взаимоотношения между мъже и жени, можем да говорим за истинско отваряне на сърцето едва след като са минали ония три години, които станаха популярни покрай Бегбеде.

Още от Авторите

Когато връзката е преминала базовите си и задължителни кризи, по време на които двамата или се синхронизират и започват да възприемат света по сходен начин, или световете им се разминават след като сексуалната страст започне да отшумява или стане рутина. Ако премине през всичко това, е възможно, но съвсем не е задължително, сърцата им да започнат да се отварят и да резонират в синхрон.

Истинското отваряне на сърцето е най-близко до усещането, което жената изпитва, когато гушне бебето си за първи път. Но съвсем не е задължително да се случва само тогава, нито е задължително да се случва само при контакта и общуването с друго живо същество. Дори да е амфибия, а не мъж. Това, последното го казвам, отново в духа на Оскарите.

И думите на водещия, Джими Кимъл,на които много се смях: „Благодарение на „Формата на водата“ разбрахме, че тази година мъжете се издъниха толкова много, че жените започнаха да излизат с риби“.

Вкусно
Бърз ябълков щрудел

Ах, че вкусно!

И все пак, и това е вярно в някаква степен. Две от номинациите за най-добър филм бяха истории точно за това – какво се случва с теб, когато сърцето се отвори и изненада и самия теб. Това са „Формата на водата“ и „Призови ме с твоето име“.

Няма значение, че в единия случай става дума за любов към водно чудовище, а в другия – за изненадваща и за двамата главни герои хомосексуална любов. Става дума единствено за това, че и в двата случая усещането е толкова силно, мощно и нетърпящо възражения, че не можеш да го пренебрегнеш.

И най-вече, когато сърцето наистина се отвори, първоначално се чувстваш уязвим. Появяват се страхове, съмнения, притеснения, желание да бъдеш споделен, но и да се скриеш. Чувството е толкова прекрасно, че сякаш не е от този свят. Не за друго, а защото „този свят“ не го припознава за „нормално“. Само ти знаеш, че е истина, която прониква в същината и сънищата ти, не те оставя на мира и те изправя пред предизвикателството да изоставиш целия си подреден свят, за да се довериш на нещо непознато, неразбираемо, непредвидимо. По една единствена причина – изпитваш любов, която до този момент не си усещал към нищо друго.

Нормално е да се появят съмнения и страхове. Важно е да не им се поддаваш, разбира се, но въпреки това, не е лошо че се появяват. Те са маркер, че това, към което те насочва сърцето наистина е много важно за теб. Човек не се притеснява само в зоната на комфорт. В нея има ясни правила и ако се спазват, в общи лини може да се оцелява прилично. Изправиш ли се лице в лице с мечтата си обаче или пред внезапно отворилото се сърце, шубето си е голямо.

Става като в един лаф на Тери Пратчет: „животът ту е прост, ту се ширва внезапно, изпълнен с усложнения“. И най-вече, защото отвореното сърце изисква от теб всичко или нищо. Категорична решимост да оставиш зад гърба си онова, което до този момент си приемал като даденост или за което си работил упорито.

По време на младостта, това е по-лесно, защото всички някак са по-благосклонни към идеята млад човек да се лута, да изживява срещата със себе си, да преживее порастването си дори чрез малка или по-голяма доза лудости. Колкото повече напредва възрастта и извоюваното статукво поставя ограничителните си маркери, колкото повече приятели, познати, близки и далечни те свързват с опрелено амплоа и известна доза предвидимост, която сам си определил с начина си на живот, толкова по-стряскащо преживяваш внезапното отваряне на сърцето. Защото съзнаваш, че това ще те изведе в друга орбита, която няма нищо общо с досегашния ти свят и близки хора. И ти е пределно ясно, че си длъжен да се отправиш в тази друга орбита сам. Без да те разбират. Без някой да си каже: „млада е, ще си го изживее, ще й мине“.

Но най-голямата опасност за теб като човешко същество, е да си кажеш: „не съм на възраст вече за такива работи“. Това е предателство към себе си и ще те човърка до самия край на преживяването ти във физическо тяло. Това, което наричам „сърце“ е проявлението на онази наша по-висша същност, която се нарича още „космическото ни съзнание“ и пулсира с 528 херца – честотата на чистата любов. Откривателят на честотата, д-р Леанорд Хоровиц я нарича още „основната съзидателна честота на природата“. Биохимиците я наричат „чудо“ заради влиянието й върху ДНК. Тази честота е толкова древна, че нашието понятие „възраст“, в сравнение с нейното съществуване от еони, е просто смехотворно. Никой не е стар за нея, просто не я е изпитвал от времето, когато е бил бебе и все още не е бил напълно потопен в свят, който функционира на честота 50 херца.

Нормално е да се появяват страховете и съмненията, защото нямаме никакъв навик да живеем на такава честота, а няма и много други хора, с които да се синхронизираме, за да я задържим. Затова е съвсем естествено да я неутрализираме и понижим с някакви обичайни дейности и съответно, да навлезем в полето на неувереността. Дори да се самоубеждаваме, че преживяването ни е било нещо като сън в будно състояние. Но колкото и да я игнорираме, тя ще ни тегли. Това е магнитът на всяка мечта, на всяка творческа идея, която не те оставя на мира, на всяка любов към място, човек или същност, които ти нашепват „ела при мен, ела при мен“.

Това е причината големите визионери да не могат да обяснят вербално идеите си, преди да ги реализират. За тях може да са ясни, дори написани на салфетка в бар, но за всеки външен слушател, ще бъдат някаква страшна глупост и бълнуване на луд. Или на напушен. Затова, ако имате мечта, ако искате да направите нещо невъзможно, ако срещнете човек, същност или ви привлече място, за което другите ви казват: „Луд ли си?“, тръгвайте натам. Не задължително презглава и необмислено. Направете каквото трябва, подгответе се за този път, проект, приключение. Настройте се, че това е вашия път. Може да отнеме дори няколко години, но не изоставяйте идеята си, правете нещо за нея, някакви стъпки. Колкото и да ви се струват малки и незначими.

Упълномощете сърцето да проправи пътя по най-добрия начин за вас и всички, които ще се наложи да изоставите и пренебрегнете. И когато узреете напълно и се появи първата възможност, просто се предайте напълно и всецяло на това, което усещате като любов. Това е единственият Оскар, за който всеки е номиниран по условие. Трябва само да повярва, че заслужава да си го получи.