Михаела Петрова
Следя дискусиите, свързани със сексуалното образование, доста разсеяно. Колкото да изпитам благодарност, че навреме приключих с тази тема като автор. А също така, че синът ми вече е достатъчно голям, за да не се чувствам пряко ангажирана с това да одобрявам или да не одобрявам методиките, по които това ще се случва в училище или ще бъде анатемосано.
Поемам целия риск да звуча като динозавър, но сега мога да отсея някои полезни зрънца от времето, в което бях детето, което научи доста неща за секса от стрелбата с фунийки в големия ни квартален вътрешен двор.
Имаше един комшия, който работеше в хотел на Балкантурист и неговият гараж беше нещо като уличната кръчма за нашите татковци. Освен вносни цигари и уиски, чат-пат той доставяше и мъжки списания. А когато остарееха, даваше на някои от по-големите момчета. Те пък, за да не ги хванат, че ги разглеждат, ги даваха на нас, за да си правим фунийки. Умирахме си за тази хартия. От вестници не ставаха толкова хубави фунийките. Това ни беше досегът с порното.
Факт е, че понякога развивахме хартийката, за да видим парче от женски бюст, крак, око, усмивка. И истината е, че загадката какво съдържат другите парчета от пъзела, гъделичкаше любопитството ни. По онзи детски начин, при който се смееш в шепа, но не защото те е срам, а защото си дръпнал парченце от завесата на света на възрастните. Колкото повече пораствахме и харесваме момчетата, толкова повече си говорехме по момичешки за онова, което сме чули – за целувките, милувките и как точно се случват нещата по време на половия акт. Тогава обикновено не се смеехме в шепа, а правехме онази гримаса, която децата правят, когато не искат да си ядат броколите.
Предполагам, имала съм късмет, че в училище се появи учителка по рисуване, която без да ѝ бъде цел, свърши голяма работа по отношение на сексуалното ми съзряване. Ходех при нея на частни уроци, а тя имаше амбицията да ме посвети в техниките за рисуване на човешко тяло. Учеше ме да наблюдавам. Добави творческото предизвикателство да разказвам история чрез позата на тялото или детайл от него. Даваше ми да разглеждам много албуми, предимно руски и с класически произведения на изкуството.
Веднъж разказах на приятелите си от двора, че в албумите с изобразително изкуство има много по-интересни неща, отколкото в списанията от гаража. И настана изучаване на изкуство. Живеех в квартал, в който имаше доста деца и внуци на художници. Който имаше у дома от правилните албуми, ни канеше на изкуство и лимонада. Така се случи, че изображения като „Амур и Психея“ на Канова, „Целувката“ на Роден, „Леда и лебедът“ на Леонардо да Винчи, но особено откриването на художника Франсоа Буше, започнаха да променят онази гримаса на деца, които не искат да ядат броколи.
Франсоа Буше, представител на стила „Рококо“, е имал изключителната привилегия да бъде лично покровителстван от Мадам де Помпадур и до голяма степен, благодарение на нея, е пресъздал голяма част от митологичните сюжети, персони и богове, както и обикновени селяни в поредици от еротични картини.
Разказвам всичко това, защото тогава то добави здравословната доза митологично въображение към нашия детски първоначален интерес към сексуалния живот, който скоро щеше да бъде и нещо, което сами ще преживяваме.
Освен на уроци по рисуване, ходех и на балет. Обичах да чета историите, по които са създадени известни постановки. Много обичах „Жизел“, „Лебедово езеро“ и „Копелия“. Някак неусетно и за мен самата, интимният сексуален акт стана част от цялата естетика на преживяването на някаква история. Дори когато развръзката не е била щастлива.
Този начин на преживяване на сексуалността ми в по-късните години ме избави от усещането за пошлост или за най-обикновена похот, дори и при някои недомислени и съвсем краткотрайни връзки, които бяха нормална част от духа на времето на моето поколение. Всъщност, това е и причината да нямам връзка, от която да съм се срамувала, да съм се чувствала неудобно, неловко или пък употребена. Винаги имах подръка митологичното си въображение. И сетивата си, на които много вярвам.
По тази причина не вярвам в каквато и да е успеваемост на методика, свързана със сексуално образование. От друга страна знам, че е важно да има необходимата грамотност, която да ориентира днешните деца в света, в който живеем. А това включва и сексуалното образование, от което отдавна е изключено изкуството като медиатор. Честно казано, не мога да си представя по какъв начин би могло да стане без митология и изкуство.
Отдавна са изчезнали и народните фолклорни практики, свързани със съзряването, в които работата пак опира до извършване на ритуали, които съдържат в себе си психическата готовност да навлезеш от един символ, архетип, в друг. В този ред на мисли, за първи път се чувствам изключително консервативна и офицално се отказвам от претенцията, която имах някога, че разбирам от секс.
Не, не разбирам от секс. Разбирам от сетива и митологично въображение. А какво имам предвид под термина „митологичо въображение“, може да си припомните от този текст.
