Току-що разбрах, че днес бил денят на думата „обичам те”. Най-красивата дума измежду всички останали. Най-благата. Най-същинската. Колко прекрасно е да я чуваш когато ставаш сутрин, когато лягаш вечер. Точно така – „обичам те” е дума, не е израз. „Обичам те” е да дадеш криле на някого на когото държиш. „Обичам те” е да дариш някому миг на щастие.
Изключително важно е да има любов на тоя свят. Иначе той става излишен. Изчезва като дим в мрака. Ако ги няма мъжът и жената, които да правят реалността по-красива със своята заедност. Ако ги няма децата с тяхната невинност. Ако ги няма възрастните двойки, които заедно пресичат булеварда по залез слънце, хванати за ръце (това впрочем е вечността, мили мои.)
Свършени сме, ако ги няма малките жестове на признателност. Ако го няма поривът към нежност и доброта – човечеството малко по малко ще се претопи. Ето затова е думата „обичам те”. Ако я изричаме по-често, всичко ще бъде друго. Тъмното навярно не ще бъде така тъмно.
Гениалният български поет Борис Христов написва следното:
Протегнеш ли ръка, за да погалиш,
разместваш въздуха на цялата вселена.
Нима не е истина? Нима не е в това целият смисъл? Да внимаваме със словата, които излизат от нашите усти, да се опитваме да не се нараняваме толкова често, да се поставяме на мястото на околните, не единствено на своето собствено, да бъдем любящи и любени. Как звучи само – любящи и любени. Сега ще речете пак, че ме е ударила вълната на романтиката или пък, че съм слънчасал на тая жега, но нито едно от двете няма да бъде вярно. Просто съм честен. Просто съм поет, но това е без значение.
Говорех ви за думата „обичам те”. За думата на думите. Колко е съществено да не си я спестяваме. Колко е съществено да я изживяваме. Тишината след нея е страшна. И боли. А винаги е имало, има и ще има такива моменти. Нашите раздели. Нашите разпади. Нашите падения. И после отново – възход. Отново чуваш „обичам те”, прошепнато в ухото си и бавно пъзелът се нарежда от само себе си.
Не ще бъдем нито непрекъснато на върха, нито непрекъснато долу в ниското. Животът е един кръговрат. Животът е една целувка, която жадува да е безкрайна. Животът е да напишеш със спрей на отсрещния дувар А+Р=В.Н.Л. и да не се помислиш за балък. Това е положението – живи сме не, за да се мразим, а да се обичаме. Благодаря, че ме изслушахте.