Михаела Петрова
Когато излезе заповедта за първата разхлабваща мярка по отношение на носенето на маски, но с оставащото задължение да ги слагаме в търговски обекти и „при необходимост от контакт “, една фейсбук приятелка коментира: новото „презерватив в портфейла“.
Споделих тази шега със сина ми, но той не я схвана. Наложи се да обясня, че препоръката и навикът да имаш презерватив в портфейла стана популярна след появата на СПИН. Той продължаваше да не е съвсем сигурен, че схваща, обърка се: „А не е ли за предпазване от забременяване?“. Дори и на мен ми отне време да помисля, да си спомня, да обясня, че забременяването, макар да не носи добри емоции, когато е нежелано, инцидентно или дори насилствено, не съдържа в себе си атавистичния страх, характерен за страха от смъртта от непозната болест. В несъзнаваната „софтеурна програма“ на човешкия ум, едното е символ на живот, другото – на смърт.
„Виж колко естествено е станало да имаш презерватив в портфейла, без дори да знаеш откъде и защо е започнало всичко. Вероятно така ще стане и с маските“ – това има предвид жената, която написа коментара. „Ох, дано не стане така“ – каза той и приключихме разговора.
Сетих се за концепцията за „морфогенетичните полета“, създадена от британския биолог д-р Рупърт Шелдрейк. Една от основните му тези е, че „ако човек промени поведението си и задържи тази промяна за дълъг период от време, той ще промени целия вид“. Информациите на морфогенетичните полета се пренасят върху отделните същества и обекти чрез "морфичен резонанс“ – вътрешната пулсация на общността. Заради него, можем да развием качества и умения, за които не сме подозирали дори че ни трябват. Искрено съм впечатлена колко бързо се научих да се справям с тесто по време на изолацията, при положение, че до този момент, единственото тесто, което не съм проваляла безславно е сместа за палачинки. Когато всички месят у дома, и на теб ти става по-лесно. Но полето също така е много могъщо в приемането на ограничения с лекота. Ограничения, които дори са противоестествени за съответен биологичен вид, но въпреки това стават норма, понякога по-силна от глада.
Има един пример, основан на експеримент, който учени-антрополози правят през петдесетте години на ХХ век. Затварят няколко маймунки в клетка, на която закачат банани на високо. Всеки път, когато някоя маймунка хукне да се катери по стълбата, за да вземе бананите, цялата клетка се полива със студен душ. Като интелигентни същества, маймунките бързо направили връзката между катеренето по стълбата и студения душ и започнали не само да не се катерят, но и да възпират всяка маймунка, която се опита да вземе бананите. След известно време, учените извадили една от маймунките и сложили друга. Тя разбира се, хукнала нагоре към стълбата и всички останали я спрели.
Сменили с втора, трета и четвърта, докато в клетката останали само маймунки, които не помнят студения душ. Но те продължавали да не се катерят за бананите и да „набиват канчето“ на всяка, която се опита да го направи, без никога нито една от тях да е изпитала студения душ. Колективната „култура“ на обществата се възпроизвежда по този начин.
На база на подобни изследвания, са се развили нови практики и в управлението на бизнесите по света. Една от тях е наречена „организационна култура“, основана на изследванията и методиките на холандския антрополог и социолог Хеерт Хофстеде, който е имал уникалния шанс през 70-те години да работи за HR отдела на IBM. Успял е да направи гигантско за времето си изследване – 116 000 интервюта в 72 страни, и да идентифицира основните измерения на различни национални култури и модели на организация в работна среда. Книгата му „Софтуер на ума“ е увлекателна като криминален роман. Отдавна е изчерпана, но ако все пак я намерите по някакъв начин, ще си обясните много неща, както за стереотипите, с които сте свикнали на работното си място, така и защо във всяка национална култура, мерките, свързани с COVID-19 се възприемат по различен начин. Колко силен и устойчив на микро и макро ниво (семейство, офис, общество) е принципа: „Тука правим нещата така“.
Според класификацията на Хофстеде, основните измерения на националната култура са: властовата дистанция, отношението към принадлежност към група, как се справяме с несигурността и други. Но тези три са фундамент. Факторът „дистанция с властимащите“ е определящ за начина, по който се държим със света. Формира се още в детските години, когато започват властовите отношения с родители, учители и след това – работодатели. Колкото до отношението към принадлежността към група, някои нации имат по-силна нужда да принадлежат към група, а други – да бъдат сами за себе си. Това е опозицията „индивидуализъм срещу колективизъм“.
Третото измерение отразява кардиналния въпрос за всеки човек: „как се справяме с несигурността“. Има нации, за които несигурността не крие никакви тревоги. Възприемат я спокойно, справят се с лекота. Други нации силно се тревожат от несигурността, тя ги плаши. Начинът, по който нациите се разделят по тези три измерения, определя много неща, включително избора на социални системи, на икономически механизми и в частност, на работното място – как се организира една фирма и как се държат работещите в нея. Всичко това се влияе от националната култура.
Трудно е, дори невъзможно да се промени ценностната система на националните култури, защото тя е дълбоко вкоренено разбиране за това кое редно и кое не. В този ред на мисли, съжалявам, че трябва да го кажа, но какви маймунки ще бъдем, когато всички ограничения паднат, зависи много повече от „морфичния резонанс“, който се създава от брифингите, отколкото от личните ни ценности и убеждения. В случая вярванията на семейната среда ще имат по-малко влияние, отколкото създадената колективна пулсация на общността. Така функционират полетата. Нищо лично. Тук няма конспирация, това е „физика“ на проявлението, ако мога така да я нарека. Най-масовият морфичен резонанс, който има отношение към фактора „властови отношения“ побеждава по естествен път.
Синът ми си носи презерватив в портфейла, дори когато няма интимна връзка или причина да го прави. Независимо, че никой няма да го глоби или накаже, ако не го носи. Не съм го учила аз, нито баща му. Дори не сме правили усилие да се сдобиваме с подобен навик. В крайна сметка, ако чак пък толкова се наложи, във всеки денонощен магазин има. Той просто знае, че така е редно. Попитах го: „А знаеш ли защо не ни пускат със собствена вода и течности в самолетите?“ „Защото е забранено“ – каза. „А защо е забранено?“, „За да не ги разлеем. Не, това е тъпо, пошегувах се. Не знам защо“. То и аз забравих защо, да ви кажа честно – имаше някаква история с взривно вещество, което се разтваря във вода, ама каква беше... Има ли значение вече? Поколението след нас не знае причината. Дори ние, които помним времената, в които се пушеше в самолетите, вече не помним много добре защо всичко над 50 мл. е проблем. Но знаем, че е забранено и ако правилото се наруши, ще има глоба – „поливането със студена вода в клетката на маймунките“. Хич няма да се учудя, ако след 10 години, пътуването с маска в самолет е норма и дори сме започнали да забравяме защо.
В безизходица ли ни поставя всичко това? Не. Стига да има осъзнатост как функционират нещата, няма причини за отчаяние, бунтове, или пристрастяване към конспиративни теории. Но има нужда от огромна лична отговорност и дори волево създаване на навици, за да помним и знаем каква е нашата вътрешна истина. Какво приемаме отвън и готови ли сме да го освободим на индивидуално ниво, без потребност да „спасяваме света“. Колкото повече хора успеят да постигнат това освобождение на вътрешно ниво, лично за себе си, без въобще да го натрапват масово, толкова по-вероятно е да създадат и критична маса, „морфичен резонанс“ за онези, които ще усетят потребност да поемат по този път. И да им бъде по-лесно, отколкото на пионерите.
