Нещо съвсем взех да се обърквам. Аз явно не съм от тоя свят, от това време. Не знам вече. Не ми се струва нормално обаче това, което се случва с българските жени. Говоря за младите. Новото поколение майки на нашата родина, чиято най-висша цел сякаш е да изпъкнат с напомпаните си с всякакви субстанции за разкрасяване устни, тела и прочие.
Разкрасяване ли казах? Моля да бъда извинен за този свой лапсус. Това за мен не е красота. За много мъже може и да е, но за мен е тъкмо обратното. Възпяването на естествената хубост на българките вече ми се струва като някакъв виц. Умът ми не побира тоя стремеж на съвременните девойки – да изглеждат като някакви кукли, направени по калъп. Без индивидуалност. Без собствен чар. Без отличителни белези. Няма братче – клонираните атакуват!
Преди дни попаднах по случайност в профила на едно такова момиче. Ще ви спестя името ѝ, за да не преживеете и вие същия шок, през който минах аз. Ето едно кратичко описание. Първо – две бомби, вместо гърди – ама буквално бомби – имаш чувството, че всеки миг ще се взривят и ударната вълна ще те отнесе през екрана. Второ – кошмарна уста, която би трябвало да привлича и навярно да събужда някакви еротични помисли у силния пол, но от толкова хиалурон целият замисъл е отишъл по дяволите. Трето – грим – тежък, плътен грим. Не един и не два пласта. Пир на макиажа! Четвърто – физиономия – сякаш от камък. Едно и също изражение. Една и съща скованост. Една и съща поза. На корицата ѝ във фейсбук – надпис с големи, розови букви: БАРБИ...
Не го намирам за секси. Бих бил и една идея по-циничен, но не е тук мястото. Ако трябва да се изразя сдържано – не ме възбужда такова „съвършенство”. Предпочитам кусурите пред него. Предпочитам голата жена в леглото ми да бъде такава, каквато природата я е създала, а не такава каквато са я направили пластичните операции.
Всеки един недостатък на човешкото същество може да бъде превърнат в предимство, ако чувствата ги има. Ако са взаимни. Ако съдържанието стане по-важно от опаковката.
Само да спомена – нямам нищо против кифлите, когато ги хапвам за закуска. Даже са вкусни. С мармалад, с шоколад и тъй нататък. Проблемът ми е с другите кифли. Дишащите. Говорещите. Настоящите и бъдещи майки, които раждат гримирани и с прическа. Тия, които първо се снимат за социалната мрежа с бебето си, а после го прегръщат. Ако наистина това е бъдещето – искам да си остана в миналото. Не желая да ставам свидетел на тая деградация. Затова си изхвърлих телевизора навремето. Сега може и кабела за интернет да се наложи да си прережа.
Всъщност – има ли спасение от подобно падение?
