Новите бегълци

Никога не повярвах в теорията за алиенацията, независимо, че на пръв поглед отчуждението се засилва. Нещо не ми се връзваше. Имала съм късмета да изживея младостта си във вихъра на политическите промени от 1989-та година и помня много добре колко свързани и неотчуждени бяхме тогава.

Наскоро млада приятелка ми сподели, че следването в чужбина е занимание самотно. „Там си абсолютно сам със себе си и материала, който трябва да усвоиш. Въпреки че поощряват и дори те задължават да работиш в екип, то няма нищо общо със споделената отговорност после, когато започнеш да работиш с колеги. Докато си студент, можеш да се справиш с екипна работа само ако преди това си намерил информацията и усвоил всичко необходимо абсолютно сам. Такава изолация никога повече не ти се случва след като започнеш работа. Всичко е много по-лесно после, когато го споделяш с други хора, с които имате обща цел“.

Още от Авторите

Това отключи спомена за моите студентски години в Софийски университет, които, честно казано бяха много по-силно присъствени в „Яйцето“ – кръчмата вътре в университета, отколкото в аудиториите. Обикновено се редувахме кой да ходи на лекции и след това подробно да ни разкаже лекцията, докато похапваме кюфтета с таратор. В учебните програми нямаше „екипна работа“, но не е имало нито една сесия, в която да сме учели сами, затворени вкъщи изправени насаме с материала. Не мога да твърдя, че така са правели всички, но поне самостоятелно формираните групички студенти от моя курс точно това правеха. Дори когато останем насаме с купчина учебници и тонове художествена литература за бързо смилане, нямахме търпение да се съберем и да споделяме кой какво е прочел, как го е възприел, какво го е вдъхновило. Всеки събираше своите парчета пъзел и ги изсипваше на общата маса с много евтина водка и коняк „Слънчев бряг“ /за „Плиска“ нямахме пари обикновено/.

Времето на сесиите беше като дълго чакан купон – винаги се събирахме в нечий дом, понякога преспивахме, когато ученето, примесено и с други приказки и творчески пориви продължи до 3-4 през нощта. И тъй като винаги имахме много конкретен общ фокус, това което учехме, някак се втъкаваше в нас, едновременно със споделеното преживяване.

Точно така работехме и в първите години на демокрацията в различни вестници, списания, радиа, телевизии. Напълно посветени и заедно. Учехме в движение как се създават, менажират и промотират медии. Не спирахме да търсим и да споделяме един с друг наученото. Да експериментираме, да преработваме западни модели за нашия пазар. Точно по това време се заговори, че алиенацията е засегнала и България като някакъв вирус, който сме прихванали от навлизащата и утвърждаващата се корпоративна култура.

Имаше нещо вярно, защото и ние, затворени в нашите малки фокусирани в обща медийна цел групи, се държахме като пълни социопати с всички, които не са от нашата среда и не ни разбират. Минахме и през горчивия урок на осъзнаването, че нашето вдъхновение, всичко, на което сме горди медиатори, пътува обратно към складовете на редакциите като непродаден тираж. Колкото по-малко съмишленици като аудитория намирахме, толкова повече се затваряхме във все по-малко места и групи, където се успокоявахме, че все пак има хора от нашия вид и винаги имаме вариант поне да живеем живота си, както го разбираме. Без нужда да го промотираме на хора, които не го щат.

И така, докато съвсем се загубим. Нормално е, работим различни неща, не така посветени, все по-сами в това, което правим, все повече защото получаваме заплата за уменията си и нещата, от които разбираме. Имаме семейства, мъже, деца, които растат и имат нужда от нашето внимание. Разбира се, отчуждаваме се по някакъв начин, но продължавам да смятам, че това не е алиенация.

Особено когато наблюденията ми се разширяват и върху онова, което се случва на следващите няколко поколения, възпитани без общи дворни пространства, без спонтанно групиране около кауза, а вместо това – фокусирани върху постигане на конкретни цели.

Колкото и да изглежда хаотичен светът в момента, истината е, че всяко поколение е носител на съвсем различна вълна от глобалния ни еволюционен преход като човечество. Поколението на 80-те (родените през 60-те и началото на 70-те), към което принадлежа, имаше еволюционната мисия да направи силна вълна, която да помете стария строй и масови убеждения. Родените през 80-те имаха друга функция – да започнат да създават нова структура. Вярно, върху не добре изчистени руини, но все пак точно те бяха първите „отчуждени“, първите деца на вътрешни и външни емигранти, първите отишли да учат в чужбина и научили, че в екип отиваш след като си усвоил материала и правилата сам. И те се справиха доста добре. Почти не познавам човек от това поколение - онези, които посрещнаха 2000 година, когато настъпваше пълнолетието им - които да не умеят да постигат целите си, да възприемат лесно нови правила и структури. Те се наместиха и относително комфортно в корпоративната култура. А по-адекватните излязоха от нея със свое ноу-хау и изградиха собствени компании. Те се спряват и в голяма структура, и като хора на свободна практика именно защото могат и сами да поемат всяко предизвикателство.

Нещо повече – заради умението да се изправят сами пред целите и средствата за постигането им, те отвориха пространство за следващото поколение, родените в първите години на 21 век. В самотата на оставането насаме с целта си, била тя и съвсем комерсиална, те постигнаха изолиране от външните фактори. А това не е алиенация. А нещо, което бих могла да нарека „префокусиране“ и обръщане на погледа навътре.

Всички ние, които сме пораснали в споделено намерение за промяна, първоначално преживяхме крах, трудно ни беше да правим каквото и да било без съмишленици. Тепърва се упражняваме в навлизане навътре и отвреме на време имаме носталгия към времената, в които се свързвахме с другите лесно и спонтанно. Но не е дошло все още времето за нова подобна вълна. Сега има друга носеща вълна. Мога да я нарека: „да си честен със себе си“. Точно това правят милениълите. Затова и не признават авторитети. Сега е времето, в което не се налага да се стои по 40 дни в пустинята, за да чуеш истинският си вътрешен зов. Можем да го направим и в комфорта на дивана у дома. Но този зов е категоричен.

Том Робинс много добре го е синтезирал така: „Ако си честен, рано или късно ти се налага да застанеш очи в очи със своите ценности. Тогава си принуден да отделиш това, което е правилно, от това, което е просто законно. Така, по един метафизичен начин, ставаш беглец“.

Няма нужда да величаем старото време, да се страхуваме от новото. Колективната еволюция на човечеството има своите начини да ни привежда в тон със себе си. Винаги е по-лесно, когато приемаме нейните дарове, вместо да стискаме онова, което е изиграло своята роля и отминало. Настъпило е времето на новите бегълци. И това е добро.