Нова надежда: „Винаги съм мечтала да живея в 20-те“

Много често срещах това възклицание по време на празниците – „Винаги съм мечтала да живея в 20-те“. Пишеха го най-често жени, в различен словоред и с различни снимки на иконите от времето преди век. С първите скъсени рокли и доста разголени деколтета, с онези симпатични къси прически с лимби или свободно бухнали коси, понякога препасани с шалове, ленти, тюрбани, филцови шапки, облекла за голф, за танцуване на чарлстон. Тогава се е случило и немислимото – правото на жената да носи панталон. Това са годините и на първите бански костюми за жени. А Коко Шанел лансира модата на придобиването на слънчев загар.

Дори и по нашите географски ширини, независимо че едва ли е изживяно точно както в Америка, витае някакъв емоционален спомен за 20-те години на миналия века като епоха на разцвет – джаз, чарлстон и вкус на свобода. Особено за жените. Това са първите години, от векове, когато жената получава истинско право на избор. Да работи, мнението ѝ да е от значение, да твори, да пее и танцува, в някои държави – да гласува. И много важно – да избира за кого да се омъжи, както и дали въобще да го направи, вместо да се посвети на своя творческа страст или талант. Векът, в който жените навлизат ултимативно в модата. Разсъблечената и непристегната от корсети и пластове волани жена има нужда от законодатели в модата от своя собствен пол.

Каква е другата истина за 20-те години на миналия век? Тази свобода и разцвет, който се е врязал толкова емоционално в нас, че ни се иска да живеем точно в тези времена, е продукт на киното. И то на Холивуд. Точно през 20-те години на миналия век се случва еволюцията на седмото изкуство. През това десетилетие немите филми първо се озвучават, след това се добавя говор, а към края на декадата вече имат и цвят. Появява се и телевизията. При първата ѝ демонстрация потенциални инвеститори казали: „Това няма как да проработи“.

Още от Авторите

Разказвам всичко това, за да обърна внимание, че имаме „спомени“ и емоционална обвързаност с художествена реалност. И именно тя ни кара да възкликваме „Винаги съм си мечтала да живея в 20-те“. Уди Алън пресътвори тази илюзия във филма „Полунощ в Париж“.

Извън светлините на прожекторите, които така ни омайват, 20-те години на миналия век имат и друго лице. Индустриалната революция води до голяма криза заради масовата загуба на работни места. Първите заводи изтеглят към градовете хората, които до този момент са били посветени на земята. Класовото разделение става все по-голямо и все по-критично по отношение на посоката, към която ще поеме света. В Америка това са годините на разцвета на мафията в пакет със сухия режим.

Бавно съвземащата се от края на Първата световна война Европа е в криза, в която се заражда фашизма. Точно през 20-те Мусолини става министър-председател на кралство Италия и отхвърля демокрацията. А Октомврийската революция е сложила край на Великата Руска империя. Знаем какви са последствията, включително за България през следващите 70-80 години.

Независимо че България е имала също своя романтичен, културен и индустриален разцвет през 20-те години на миналия век, точно през този период има две събития, които бележат промените в хода на историята ни – Септемврийското въстание и Атентата в църквата „Света Неделя“.

Под тази картина на нова надежда, символизирана най-вече от чаровния образ на освободената жена, джаза и чарлстона, бълбука вулканът на Втората световна война, Холокоста, заплахата на атомната бомба. Тогава са кълновете на голямото преподреждане на света, което дори и моето поколение помни като реалност.

Как навлизаме в новото 20? Всъщност, истината е, че колкото и да мрънкаме за разнообразни проблеми на човечеството, имаме уникалния късмет да живеем в мирно време. Можем да пътуваме по цял свят. Може да работим от дома си или някое приятно кафене, благодарение на интернет. Може да се обучаваме дистанционно на каквото си поискаме. Технологията помогна на много хора да се завърнат към живота сред природа, вместо да се тъпчат като сардини в градските корпорации.

Независимо че съществуват регионални военни конфликти и като човечество сме изправени пред необходимостта да бъдат решени други проблеми – главно екологични и миграционни, като цяло никога досега не е имало толкова високо ниво на задоволяване на основните потребности от дом, храна, облекло, социална осигуреност на хората. Да, не е на 100%, но ако погледнем глобално, процентът на постигната сигурност е драстично по-висок от този преди 100 години.

Според едно проучване само през последната декада на XXI век доходите на населението са се увеличили с 28%; екстремната бедност е намалена наполовина; детската смъртност е намалена с една трета; средната продължителността на живота се е увеличила от 69,5 на 72,6 години; държавите, в които хомосексуалната любов е криминализирана, е намалена от 40% на 27%; страните, в които са приети закони за защита на жените, са нараснали с 25%; смъртността заради фактори, свързани със замърсяване, са намалени на 19%; дори потреблението на вредни за природата ресурси чувствително е намаляло.

Тази статистика говори, че все повече осъзнаваме своята отговорност за общия дом, в който живеем. Освен това имаме такова огромно изобилие от филми, сериали, платформи за изкуство, че вече не е толкова лесно да приемем за status quo само една емоционална илюзия от екрана. Многотията ни научи и да се освобождаваме от илюзиите, които сме готови да възприемем чрез книгите, филмите, дори – виртуалната реалност.

А това, според мен е много ценно, защото освен всичко друго, навлизаме във века на Изкуствения интелект, виртуалната и добавената реалност – 100 години след първите автомобили и прожекционни машини. Ако искаме тя да не ни подчини с илюзиите, които неминуемо ще създаде, най-ценното нещо, на което е важно да се научим, е да осъзнаваме разликата между художествена, виртуална и добавена реалност и живота, който живеем като човек.

Новата ни надежда е да помним заветът на Шекспир, вложен в думите на Хамлет:

Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си;

Колко безкрайно богат откъм способности, изрази, движения;

Колко изумително съвършен в действията си;

Колко приличен на ангел в своята прозорливост; Колко подобен на Бог!

Върховна красота на света!

Венец на всички живи твари!

Надявам се да не сдадем тази власт на машините, нито на илюзиите, които те ще ни създават. Това е истинската ми нова надежда за предстоящите ни години на осъзнатост кои сме ние и защо сме тук. За да може да имаме правнуци, които не са киборги, и през 2121 година биха възкликнали: „Колко е било яко през 20-те на нашите деди“.

Прочетете още от Михаела Петрова: