Преди няколко седмици описах в една от статиите ми порочния творчески кръг, в който холивудската студийна система е вкарала актьори, продуценти и режисьори. Ключова част от него са познатите сюжетни формули, които се използват така често във филмите, които гледаме по кината, и не позволяват на редица талантливи личности да покажат истинска оригиналност в работата си пред или зад камерата.
► Филмовата звезда: Един изчезващ вид
Вън от всякакво съмнение, най-важният елемент от тези формули е носталгията. Нагледно доказателство: най-актуалните ленти по киносалоните в момента са продължение на филм от 1986 година, шеста част от поредица, стартирала през 1993 година, и биографичен филм за легендарен музикант от 50-те и 60-те години на миналия век. А ако мислите, че в стрийминг пространството нещата са по-различни, помислете отново.
Най-дискутираните продукции там пък са сериал от света на „Междузвездни войни“, създаден от Джордж Лукас с филм от 1977 година, и сериал, в който действието буквално се развива през 80-те години на XX век и музикалните хитове от това десетилетие звучат в почти всяка сцена. Носталгията е основната движеща сила зад зрителското внимание в наши дни, независимо от жанра на филма или сериала.
Но толкова ли е лошо това всъщност? Да се отговори еднозначно и категорично „да“ на този въпрос би било проява на тесногръдие и на непознаване на качествата на актуалните продукции на големите и малките екрани в наши дни. Всеки от петте примера, които дадох в горните параграфи, без да назовавам заглавия, може да се използва за изследване на този въпрос в повече подробности.
Сериалът Stranger Things на Netflix е съвършен пример за използване на носталгията като страничен аксесоар към определено повествование. Музикалният фон от 80-те години, присъствието на Съветския съюз в сюжетното действие, прическите, дрехите и декорите не са попречили продукцията да е изградила в продължение на вече четири сезона фантастичен свят, който черпи вдъхновение от толкова много класически примери, че в крайна сметка сам се оказва възхитително оригинален.
В последния сезон дори видяхме как връзката между новото и старото се инверсира по приятно изненадващ начин. Вместо използването на хитови стари песни да се използва в сериала като източник на носталгия за примамване на зрители, включването на култова песен на недотам известна изпълнителка от 1986 година като Кейт Буш в ключов, трогателен момент от действието на Stranger Things доведе до възход на въпросната песен във всички музикални класации по света.
► Момичето, което наричат „следващата Мерил Стрийп“
Обратният пример може да се даде с филма „Джурасик Свят: Господство“. Творчески изхабената до краен предел поредица направи отчаян опит да привлече повече зрители със завръщането на екрана на оригиналните главни герои от „Джурасик Парк“, изиграни отново от Сам Нийл, Лоура Дърн и все така очарователно ексцентричния Джеф Голдблум.
Крайният резултат е филм, в който многократно виждани сцени с компютърно генерирани динозаври се рециклират за пореден път, но вече без капка от почудата, с които съществата бяха посрещнати в кината преди почти 30 години. Никак не помага и фактът, че новите човешки персонажи от последните два филма от поредицата са изградени като ирационално разсъждаващи, политически коректни полукарикатури, с които оригиналните герои единствено контрастират още повече.
В случая елементарната, плитка носталгия не може да спаси филма от липсата на нови идеи за развитие на поредицата и на нови сюжетни ситуации, в които който и да е режисьор може да постави изплашени хора и произволен дебнещ динозавър. В това отношение антиподът на „Джурасик Свят: Господство“ е „Топ Гън: Маверик“ и, за щастие, публиката и критиците ясно дадоха превес на филма с Том Круз с много по-голям зрителски интерес и с много по-високи проценти на одобрение.
Говорим си за...
Докато в „Господство“ липсват каквито да е нови идеи за развитие, в „Маверик“ те изобилстват. Да, сюжетът връща определени познати персонажи, песни и усмивката на мегазвездата в главната роля сама по себе си е източник на носталгия. Но това се използва в рамките на повествованието единствено за подсилване на драматичния ефект в действието, което така или иначе е структурирано отлично от сценаристите и пресъздадено не по-зле от актьорите.
Сюжетът следва познати рамки през първите две трети от разгръщането си, преди да изрита настрани съвременните мелодраматични тенденции в подобен тип филми в заключението си. На визуално ниво „Топ Гън: Маверик“ е не по-малко смайващ от своя предшествник от 1986 година – но не заради употребата на каквито и да е нови технологии. Напротив, продуцентът Том Круз за пореден път създава изумителен филм с минимално използване на компютърно генерирани изображения.
Великолепната операторска работа и къртовският труд на актьори, хореографи и каскадьори в изпълнението на всички екшън сцени от лентата е най-добрият източник на носталгия. Реализмът връща зрителите към големите продукции от 80-те и 90-те години на миналия век, когато грандиозни сюжетни концепции оживяваха на екрана през камерите на дръзки режисьори и посредством изпълненията на филмови звезди, способни да създадат зрителски интерес със самото си присъствие.
Сериалът „Оби-Уан Кеноби“ пък е отличен пример за използване на носталгията като ключов елемент от даден сюжет с цел доразвиване на познати персонажи и достигане на следващия – или предишния, в случая на малката принцеса Лея, която познаваме единствено като зрял човек – етап от човешкото им израстване. „Кеноби“ е стриктно фокусиран над личностите в ядрото си и е подпомогнат от факта, че зрителят познава тези личности добре от предишни филми.
► Как човечността се завърна в „Междузвездни войни“
Режисьорката и сценаристка Дебора Чау е начинаеща в техническите аспекти на седмото изкуство и липсата ѝ на опит проличава в определени моменти на визуално ниво. Но познаването ѝ на канона на „Междузвездни войни“, на всяка реплика от първите шест филма, ѝ позволява да създаде сюжет, който пасва перфектно между трилогиите на Джордж Лукас и гради мостове между персонажите в тях до степен, в която е шокиращо, че сценариите за сериала не са написани от самия Лукас.
В заключение може да се каже, че носталгията в киното е досущ като Силата в „Междузвездни войни“ – енергийно поле, създавано и поддържано от всички зрители в галактиката. Някои я използват от тъмната ѝ страна, осланяйки се на елементарна, плитка сантименталност; други я използват от светлата ѝ страна, в опитите си да създават оригинални и интересни продукции с намигване и респект към миналото. Коя страна ще подкрепите, като зрители, зависи само от вас.
Прочетете още от Георги Петров:
- Как човечността се завърна в „Междузвездни войни“
- Момичето, което наричат „следващата Мерил Стрийп“
- Филмовата звезда: Един изчезващ вид
- Деп срещу Хърд и човешките проблеми на една магьосническа поредица
- Момчето, което оживя... и стана мъж: Даниел Радклиф отвъд Хари Потър
- Триумфът на Кристен Стюарт като Даяна в „Спенсър“: И принцесите имат нужда от топлота
