Михаела Петрова
Говорихме си онази вечер с приятели за добрите стари времена – когато винаги се знаеше коя приятелска компания къде е опънала палатки, в кое градче е наела квартири, в кои плажни барчета е „купона“.
Тръгвахме заедно или поотделно – кой с автобус, кой с автомобил, с влак и дори на стоп. До морето. Говорихме и за софийския нощен живот, който помним от „нашето време“.
И с типичната носталгия на напредналите като възраст, но по дух все още млади хора, си повтаряме онези думи, които сигурно са характерни за всяко пораснало поколение. Че сега тези хора, компании, купони... просто ги няма. Нормално е. Всеки има зад гърба си семейства, апартаменти, разводи, нови връзки, пораснали деца, които вече имат деца.
Други тепърва са се сдобили с малчугани след като са поживяли бохемски, артистично или просто са се „хайманосвали“. Едни са в чужбина отдавна, други – с политическа и обществена кариера, трети си развиват бизнеса без да трупат пасиви и активи от публичност извън приятелския кръг.
Всеки е станал „някакъв“ човек с отговорност за своите избори. Някои се идентифицират със стила на живот, типичен за тези избори, други – не.
Пределно ясно е, че дори да имаме носталгия от време на време, онова „хайманосване“ от младостта дори не ни отива. Говорим си и затова, че порасналите ни деца не живеят по този начин. Дори когато ходят на различни партита и фестивали, то е различно от нашето. Вероятно така ни се струва, защото не е „нашето”.
След всяко морско или планинско групово приключение, онази част от хората, които свързвам с „моята София”, ставаше все по-малка - баджанаците се увеличаваха. Когато се случваше някое и друго прегрупиране на двойки, то беше не от липса на морал, а естествено следствие от споделената ни радост.
Част от приключението да бъдеш свободен. Човек винаги става красив и харизматичен, когато е озарен от вдъхновение. Това беше и причината понякога нещата да преливат в сексуална страст. В такива случаи само сублимация не стига. Раждаха се идеи, които ни хранеха до следващото лято. Като подпалки за огъня в камината на делничните есенни и зимни дни.
Това са моите спомени. От средата, в която съм се чувствала свободна да опознавам себе си. Коя съм аз, извън очакванията на родители и други близки хора, извън идентификацията с поредната професия, извън всякакви клишета за социален статус. Когато се срещаме сега спорадично, понякога се майтапим: „добре, че не станахме онова, което се очакваше от нас”.
От онези години ми е останал рефлекса да се вълнувам и раждам идеи, да трептя като арфа в ръцете на майстор, да се събуждам за живот, когато срещна хора, с които понятията „свобода да бъдеш себе си“ и „да се вдъхновиш“ са преплетени в един и същи push buton.
Дори да не сме се вълнували от съвсем еднакви неща. Така че, не ги разбирам връзките, в които не съществува обща творческа цел и посока. Но прекрасно разбирам, че когато това липса, няма смисъл да се замерваме с клишетата за отговорност към другия. Но този текст не е за това.
А за нещо съвсем друго, което усетих за първи път, докато си говорехме за „добрите стари времена“. Разбира се, помним само преживявания, които са ни сгрявали душата. И съвсем забравяме колко много други неща в социума, който ни ограничаваше, са ни били чужди и противни. Този път не изпитах носталгия.
Осъзнах, че емоцията, която изпитах от спомените, е нещо, което изживявам Сега. Споменът само го отключи услужливо. Изживяващият съм аз – както тогава, така и в този момент. Както и в хиляди други моменти след това – когато сме работили с готин екип, когато сме трамбовали по протести, когато сме се усещали съмишленици. Усетих енергията на вдъхновението и свободата, преплетени в едно. Усетих как се разгръща сърцето ми като роза при изгрев.
Способността ми да го чувствам е единственото валидно нещо. Разбрах, че всичко това се случва винаги, когато преживявам единството на някаква група хора. Добивам сила. Живвам. Хрумват ми идеи, които сякаш до този момент са спали под камък. Отварям се за най-различни възможности. Споделям идеите си в миг с тези хора. Не се вълнувам от това дали са узрели за реализация, дали трябва да се „крият“ и отлежат, дали някой ще ми ги открадне.
В такива моменти това са глупости. Защото ставаш поток. Има за всички. Нека взимат. Всички могат да се нахранят. Осъзнах, че спомените са останали така красиви, защото се е случвало това – отприщвали сме бента на социалните си ограничения, захранвали сме се с радост, любов, понякога секс, много смях, е, добре де, понякога и много алкохол. В това освободено състояние, всеки един от нас не е търсил любов, а я е давал. Затова в нашето общо поле е имало храна за всички. Съвсем буквално.
Идеи, които всеки един от нас, по свой начин и в своята сфера на реализация е превърнал в продукт, с който най-малкото се е изхранил и е имал покрив над главата си.
Носталгията не е по младостта. Не е и по свободата. Носталгията не е свързана с места и хора, а с преживявания, които вече не си позволяваш, защото ги свързваш с нещо отминало. Носталгията по онези моменти не е свързана с търсенето и намирането на някоя и друга любов, а с феномена на отдаването й в среда, която я поема щедро. Тогава извира още и още. Няма край.
Носталгията е илюзия, която не си струва да бъде превръщана в култ. Смисълът на спомена е да отключим собствената си способност да изпитваме това вълнение и вдъхновение отново. Ако някога сме преживявали нещо, което ни е разгърнало и сляло с други хора, можем отново да го направим. До безкрай. Възрастта, отговорностите, улягането не са пречка да отдаваме любов. Винаги има кой да откликне и да я поеме. Стига да нямаме претенции кой да е той, кои да са те.
Въобще не е задължително това отдаване да включва секс, да се превръща в интимна връзка. Приятните спомени ни подсказват, че никак не е страшно да си отворим сърцата, защото това е, което ни усмихва и ни топли и след много години. Припомнят ни, че водеща във всякакви взаимоотношения е любовта, която даваме. Приемането я превръща в творчески акт. По това ще я познаем.
„Свободата, Санчо”, не е да си необвързан с хора, време и обстоятелства. „Свободата, Санчо”, е умението да си свързан с хората, времето и обстоятелствата без да се опитваш да ги подчиниш и контролираш, а единствено поради радостта от това вдъхновено удоволствие.
„Свободата, Санчо, сам трябва да си я вземеш”. Защото е в теб.
