Ако бях написала този текст в началото на месеца, щеше да бъде тип “вдъхновяващ” - за примерът на хората, които са ужасно, непоносимо настойчиви да изживеят своята приказка и животът в крайна сметка им го сервира на тепсия. Не съвсем без усилия от тяхна страна. Но при всяко положение с тотален отказ на друга версия, освен най-добрата, най-красивата, най-полезната, най-ценната според тях.

Поводите дойдоха от четири сватби и едно погребение, така да се каже. Е, сватбите бяха две, но се сетих за още една и още едно такова семейство без сватба, но също така осъществено по най-красивия възможен начин. Докато превъртах всичко това в главата си и се мотаех с писането, дойде и погребението. На човека, който никога не се уплаши от масовото сваляне на пиратски филми в интернет, не се уплаши и от новите качествени платени платформи, в които може да се намери всеки филм. Нито от затварянето на киносалоните по време на пандемията, нито от това, че новата търговска политика на НДК постави фестивалът “Киномания” в позиция на разсиновено чедо. И му се наложи да стане частен.

Той се казваше Владимир Трифонов и също така беше програматор на кино “Одеон”. От филмовата общност е абсолютно признат за явление - умението му да селектира есенцията на есенцията от световното кино, така че да бъде адекватна и за масовия български вкус, наистина е дарба. Винаги го е правил в партньорство с Хермина Азарян. Но като упоритост “да бъде”, определено той беше “самолетоносачът”, преминал през всички възможни бури с неговата “ужасна, непоносима настойчивост”.

Определението дойде от преводачката Жанина Драгостинова, чиято кариера като преводач е започнала заради изключителната спешност да бъде преведена първата книга от поредицата “Амаркорд” на “Колибри” за режисьора Вим Вендерс.

Владо Трифонов си тръгна внезапно, но както знаем, всеки оставя своята есенция, мъдростта на живота си по някакъв начин. И тогава някак свързах историите на моите приятелки със сватбите и неговия начин да постига и отстоява онова, на което се беше отдал изцяло.

Честно да си призная, и с Владо съм спорила на тема “осъвременяване” на “Киномания”, и поне с две от приятелките си, също. Понякога недоумявах защо продължават да са толкова ужасно, непоносимо настойчиви, че ще им се случи тяхната приказка и нищо по-малко. Особено, когато годините започнаха да летят и дори съвсем естествените биологични процеси можеха да ги накарат да си кажат: “От любовта и партньорството, както го искам, няма да се откажа, но за деца, може би, няма смисъл”. Не. Упорити бяха за “целия пакет”. Едната от тях дори си замрази яйцеклетки, за да няма значение възрастта.

Специално за тези двете, които са ми по-близки, минаваха години и години. Те правеха своята кариера, станаха самостоятелни, а с това и все по-взискателни. Все повече сякаш се заинатяваха в изискването “нищо по-малко от най-доброто, което си представям”. Което е нормално, когато си се изградил и имаш любов към себе си. И го получиха. Че и повече. И го живеят пълноценно.

Снимка: iStock

По-наблюдателните критикари, ще кажат: е, те кога се омъжиха, кога го заживяха пълноценно? Мили критикари, аз не съм документалист. Писателят, есеистът, както и да ме наречете, обобщава образи. Докато пишех поредното неиздържано фактологично изречение, приятелките, за които си спомних, че също го изживяват от години и нищо от приказката не им се е прецакало, сигурно станаха над 12. Точно затова съм сигурна, че и на двете новобрачни двойки нищо няма да им се прецака.

Моделът на мислене, поведение, живот, самооценка, с който привличаш проявлението на нещо в живота си, не се саморазпада, когато нещото е привлечено. Напротив, всички те са имали години да го превърнат в устойчив. И той вече ще се повтаря, и повтаря, и повтаря, тоест ще им върви все така и все повече така, защото веднъж установен, всеки модел става като перпетум-мобиле. Движи се по траекторията си и това е.

Снимка: iStock

Същото важи и за всички кофти работи, на които сме свидетели в това наше “време на промени”.

Много не искам да пиша на тази тема, но просто няма как. 7 октомври 2023 е дата, която човечеството ще помни. Случи се отново - възпламеняването на най-древния конфликт на тази планета. Фактологичните критикари какво ще кажат по въпроса, не ме интересува. Аз знам с всяка фибра от видимата и невидимата си същност, че този конфликт е най-древният възможен за този земен план и дойде неговият час да бъде решен веднъж завинаги. Надявам се.

Знам също, че е неизбежно да не предизвика тревожност у всеки човек, без значение колко осъзнат е. Защото освен актуалното му проявление, той е символ на копнежа да си намерим “земята” - вътрешната земя, вътрешният изгубен рай, вместо постоянно да се бием, да се манипулираме, да сме дисциплинирани и упорити за някакво късче “земя”, което да наречем свое с някакъв нотариален акт, с брачно свидетелство, със сключване на договор... с необходимостта от властови посредник, който да легитимира нашето право да имаме нещо на този свят.

Снимка: iStock

Тревожността идва и защото интуитивно знаем колко е устойчив моделът на цикличността, на навика да се бием, да настояваме, да сме упорити по отношение на онова, което считаме, че трябва да е “наше” на всяка цена. На принципа “всичко или нищо”. И точно затова, заради този хилядолетно устойчив модел, няма как рязко и шоково да влезем в състояние на “Оммм”, което дори чат ботът на BingX препоръча, когато го попитах “Как да запазим вътрешния си мир, когато светът е във война?”.

Каза, “Съжалявам, езиков модел съм”. Но пусна пипалата си из мрежата и селектира есенция от препоръки на естествения интелект. “Да се фокусираме върху сегашния момент, да дишаме дълбоко и да правим упражнения за отпускане на мускулите. И още - да не следим новините и социалните мрежи, а да преместим фокуса си върху дейности, които ни носят радост и отпускане - четене, рисуване, прекарване на време сред природата. Да говорим с терапевти, да се събираме с приятели и да се забавляваме, приоритет да стане грижата за себе си, много сън, упражнения и здравословно хранене”.

Малко се учудих, че никъде не е прочел “пийте си ракията, яжте си чесъна, хващайте се на хорото”, но явно не е намерил съвременен терапевт или екзистенциален гуру, който да го напише в официален медиен източник.

Но мисля, че тези неща вече всички ги знаете. Живей в сега, дишай, медитирай, създавай изкуство, спи. Де да имаше кой да каже и кога точно го вмества всичко това между ходенето на работа, грижата за децата, готвенето, прането, погасяването на заемите и кредитите, плащането/събирането на наемите, плащането/получаването на заплати, здравни и социални осигуровки, техниката, която трябва да се купи на приближаващия Черен петък, надпреварата с отстъпките на големите хранителни вериги срещу малките производители, чуденето накъде ще потеглят финансовите пазари и къде е новата далавера, ако въобще има такава, новото съобразяване с часовете на скъпия ток, бомбандирането с рекламно съдържание за всякакви намаления, стоки, услуги - голямата и мирна битка всеки да вземе “земя” от теб под претекст, че ти дава “земя” от себе си супер изгодно.

Снимка: iStock

Докато седя и пиша това, в един все още слънчев и топъл октомврийски следобед, навън, изведнъж всичко започва да ми изглежда нереално. Сякаш въобще не съществува и може би го сънувам. Все по-размазано и нефокусирано. За секунди започвам да вярвам и дори да съм напълно убедена, че виждам как светът се разпада и размазва като петно. Всъщност е от очилата. Тези, с които пиша, са за късогледство. Размазват ми картината, когато вдигна поглед. Светът все още си е плътен и груб.

Но метафората ми хареса и ще си я оставя. Прав е все пак колективният ум, синтезиран от AI - фокусирането в сега, в конкретен творчески процес, размива всичко останало. И тогава внасяш повече от себе си. От собственото си съзнание, от собствената си любов, от собствената си надежда и вяра, че в крайна сметка, всичко ще бъде наред. Стига да си напълно убеден, че заслужаваш само най-доброто. Нищо по-малко от най-доброто. И да го превърнеш в навик, който като перпетум-мобиле се грижи сам за досадните детайли. Без да се налага да тормозиш хората за това и онова. А за да се появяват точните хора за нужното изживяване, в точния момент. Не е утопия. То и сега се случва, но повечето хора вярват в нуждата от битки. Въпрос на създаване на навик е, че няма нужда от битка, за да се синхронизира всичко по естествен начин. И така...