Не си спомням колко пъти съм гледала „В очакване на Годо“ през 90-те, защото тогава много си падахме по едни актьори и знаехме почти наизуст реплики от повечето пиеси, в които участват. Но именно тази: „Никакво отпускане в дребните неща“, всеки път ни разсмиваше с контекста, в който е поставена от Бекет – едновременно абсурдно и абсолютно задължително за психическото и емоционално оцеляване, докато чакаш Годо.
С годините установих, че е имало полза от това момичешко увлечение по актьорите, заради които тези думи се бяха забили в съзнанието ми. В някои от тежките си дни, месеци, години съм я ползвала като спасително въже, за което да се хвана. Особено в ситуации, в които съм се чувствала „ни напред, ни назад“.
Имам няколко лични фалити, периоди на депресия, както и някакви семейни неща, които ме поставяха в такъв цайтнот, че всяка постигната илюзия за стабилност и успех се разпадаха като къщички от картон. Тогава се сещах за Годо и неизменно се хващах за това спасително въже – „никакво отпускане в дребните неща“.
В общи линии, става дума за самоналагане на дисциплина, която по нещо се различава от рутината, с която си свикнал по време на т.нар. период на „стабилност“. Например, не съм от ранобудните и са много редки и краткотрайни моментите, в които съм била с работно време от 9 сутринта. Но само като пример ще разкажа, че в един от тези периоди на тежка криза се мобилизирах, като ставах всеки ден в 7 и си измислях задачи, върху които да работя.
Задачи, които никой не ми е поставял. Понякога просто си съчинявах текстове, които никъде не публикувах, друг път разработвах идеи и бизнес планове, които никога не реализирах. Но ставах и съвсем отговорно го правех. Без идея за това какво ще стане утре, без да мога да отговоря на нито един въпрос: „Ти какво ще правиш сега?“.
Обличах се, гримирах се, носех си новите дрехи, сядах и нещо си творях, измислях, дори бюджети правех. Понякога стигах до консултации с приятели юристи и счетоводители. Преди години в такъв период направих сайт, в който за целия период имах само едно дарение от 20 лева, но като часове уплътнявах един работен ден. Сега, ако ме попитате от какво съм се издържала, ще ви отговоря: „Нямам идея“. Имах 2-3 кредитни карти, които бяха на ръба на лимитите си и някак оцелявах. В случая важното е, че не се отпусках. Работех всеки божи ден. Без приход. Но самия факт, че вършех нещо, което точно в този момент ми харесваше, ми помогна да премина през тези кризи, без ги отчитам като лоши, катастрофални или неуспешни.
Колкото и да ви прозвучи парадоксално, няма нищо, което да съм реализирала със собствени сили от всичко, което сътворих тогава, но също така няма и нещо, което да не се е върнало към мен като реализация. Под някаква форма. Например, поканиха ме на работа в предаване, за което вече бях готова с теми, хора и гледни точки; някой си получи субсидия за проект, който много приличаше на нещо, което сама си бях измисляла и разработвала. И се оказа безценно, че имах и стратегия, ясна визия и адекватни бюджети. Дори и поканата да стана автор на Edna дойде в един такъв момент – без да я търся. Единственото, което бях направила, е че бях готова да изпълня със съдържание моето парче от пъзела тук.
Истината е, че всеки път се притеснявах, когато увисна във въздуха. Но другата истина е, че не се отпусках в дребните неща. Понякога се чувствах като във влак, в който пътувам без да знам точно накъде отива, нито кога ще стигне, но знам, че нямам какво друго да правя освен да си уплътнявам времето с нещо, което ми е интересно. А на човек обикновено не му е интересно да прави интересни неща сам – затова е много лесно да се отпусне, да стигне до идеята, че е напълно безмислено да ги прави, без да може да ги сподели, без да е част от общност, на която да е полезен.
Това е другата криза, през която някои от вас може би ще преминат през периода на карантината – навикът да бъдем полезни с работата, която вършим. Стоката, услугата, компетентността, която предлагаме. Да, ще кажат някои – сега е моментът да бъдем полезни на семейството си. Не е същото. Съвсем различно е да бъдеш полезен с квалификацията и уменията си. И чувството, че сега няма как да си полезен точно с това, което считаш за най-голямата си сила, за свое посвещение, е много тежко.
За всички тях напомням идеята на Бекет за справяне в абсурдни времена и неочаквани ситуации: „Никакво отпускане в дребните неща“.
Ако съм научила нещо от тази тактика и многобройните ми пътувания в метафорични влакове с неясна посока, то е, че колкото по-активно въображение имаш, колкото повече интересни измишльотини сътвориш, колкото повече се кефиш на идеите, които ти хрумват, толкова по-сигурно е, че когато влакът спре, ще попаднеш на правилното място – лично за теб.
И така да бъдеш полезен и споделен точно с онова, което към този житейски момент е най-голямата ти сила и страст.
Прочетете още от Михаела Петрова:
- Млъкни и чуй песента си
- Свободата да се провалиш
- И аз се плаша от страха си
- Официално се отказвам да разбирам от секс
- Дъхът на местата, хората, нещата