Започнах този текст в контекста на няколко наистина сериозни ангажимента, които ме атакуваха и с които трябваше да се справя. Те действително бяха предизвикателство и много ме изтощиха. Поизпуснах се. Казах си - не мога, ужас ! Трябва да си почина, трябва това, трябва онова...
И тогава се поогледах наоколо. Същата работа. На всички им е „пламнала главата“, „търчат по задачи“ и „не могат да гледат от работа“. Сигурно е така, но в повечето случаи са малко сценки от хасковския драматичен театър.
Колкото и да се вайкаме по отношение на това колко сме луднали, обективно погледнато не е съвсем така. Просто сме лигльовци. Ок, какво толкова ме шашна в моя натоварен ден? Да, работя ежедневно и интезнивно на три места и за да успея да си свърша работата ставам в 05:00. В 05:00. Всеки ден. Не е зле, нали?
Записвам уроци в образователния сайт, работя в радиото и имам ангажименти като общински съветник. Работата е сериозна. И наистина напрегната. Но въпреки това ставам и карам собствената си кола, не съм зависим от автобуса. Вкъщи е топло, не защото съм нацепил дърва през нощта, а защото имам климатици. Или ТЕЦ.
Не работя в завод, в който шуми, мръсно е, опасно е, студено е и всичко е трудно. Ама всичко. Нямам 5 деца, които трябва да изгледам с усилия, за които направо не ми се говори, защото не мога и да си ги представя, а това са били условията и усилията на едно-две поколения преди нас.
Това са живи хора, които си спомнят и са ми ги разказвали. И са се учудвали всеки път, когато аз им разказвам как нещо не ми се е получило или как съм в бърнаут, или как имам нужда от терапия. Терапия!? Психоаналитици?! Хм. Преди 50-тина години хората са били ангажирани с отглеждане на много деца, с много трудна работа, с по-дълго работно време, с работа в събота и с по-малка годишна отппуска. До 60-те години масово отпуската е била две седмици и се е бачкало и в събота. Кога да хванеш бърнаут и кога да разбереш какво е това бърнаут!? И в тази връзка - на мен ли ми е трудно?
Истината е, че сме станали изнежени, претенциозни и далеч от критериите за стоицизъм. Мислим и свикнахме, че е достатъчно да събираме капачки, за да подменим кувьозите в АГ-тата. Вдъхновяващо е, че това е възможно, но далеч не е достатъчно. Усилието е малко. Разлигавени сме и търсим лесното, с което изискваме лесното и бързото във всеки аспект. Бързо завършен проект, бърза връзка, бърз секс, бързо отслабване, още по-бързи връзки с всички и навсякъде.
Това не е живот. Това е жалко подобие на живот, в който не усещаш крайностите. Усещаш само нещо неутрално между тях, но не и крайностите, които те карат да се умориш, да пострадаш, да се побъркаш, да изтръпнеш и съотвенто да си щастлив. Да си докоснат, полезен, утвърден и важен. А не полу.
Може би не се изказах съвсем коректно като казах, че сме лигльовци. Ние сме отвратителни лигльовци, които заслужават малко от това, което получават. В това число и аз, разбира се. Най-вече аз.
И какво правим? Понеже не обичам генерализации и наставническо размахване на пръст като някой интелектуалец. Ето, какво правим. Ето какво правя аз.
Чакам. Не бързам. Потъвам в работата си и внимателно, бавно, осъзнато и методично я върша, без значение дали отварям консерва или разглеждаме важен проект. Когато правя нещо, правя САМО едно нещо. Не 6. Радвам се, че съм полезен и утвърден. Никога не казвам, че ми е много трудно, защото ми става неудобно от дядо ми, който се е върнал от фронта, построил си е разрушения завод, за който никой не му е платил и се е врънал на работа в построения си завод като обущар. Тогава са започнали да му плащат. Работил е много, дълго, в трудна и нездравословна среда. И не е мрънкал.
Кой съм аз с моята финно-био-памучна ризка да кажа, че ми е трудно. Кое, бе!? Да не би да добивам кокс. Всичко, което правя, гледам да е осъзнато, минималистично и обрано. Моето присъствие е достатъчно на света, но не и моите драми и състояния на духа. Не и моите чувства, емоции, пъшкане и охкане. Те не помагат на никого, най-вече на мен. Обратното. Гледам да помагам. На себе си и по принцип.
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
