Всеки град има своите влюбени, които се срещат, опознават и съществуват в свой общ живот. Той им се струва изключителен и неподражаем. Тяхната любов е най-силна, защото през зимата изгаря, а през лятото им дава от прохладата на морето. Мъже и жени образуват симбиози, които връщат живота към цялост, каквато е поискало самото мироздание. Някои го наричат провидение, за други е съдба.
Независимо от всичко, градовете никога не спят. Винаги тук-там свети някой малък прозорец, зад който влюбените вършат разни неща - смеят се, целуват се, правят любов. Тъмните прозорци им завиждат, а съседите, които вече спят блажено в леглото си, се надяват да сънуват с усмивка.
Намираме своите начини не само да оцеляваме в хаоса на градската суматоха, но да се възползваме от този хаос, за да изградим надеждни убежища, където никой няма да ни намери, никой няма да наруши покоя на нашата единствена и неповторима любов.
Любовта ни кара да се разкрием изцяло пред другия. Без да губим и секунда време, сега е моментът да да вършим някоя лудория - като деца, целунали се за първи път. С всяка първа целувка се ражда нова звезда и това е причина да не забравяме небето, когато пораснем.
(Виждаш ли, това е нашата звезда? Протегнѝ ръката си към нея и ще стигнеш право до сърцето ми.)
Погледът е романтичен, защото няма как да бъде другояче. Там, зад ъгъла, градът помни всяко наше докосване, затова понякога, когато минаваме наблизо, ние се завръщаме към невинността, която прави децата толкова красиви!
Налага ни се да живеем бързо, защото времето е безпощадно. И макар любовта да е все същата, а градовете да стават все по-големи и шумни, повечето от нас не искат да се помирят с бръчките, които отрупват лицата ни. Днес ние крачим по любима улица, а изпод белокосите си кичури се усмихваме на влюбените двойки, които минават покрай нас, без да ни забелязват.
Кого го интересуват тъмните прозорци, когато животът цъфти в една малка стая за двама?
Вървим и си припомняме местата, които градът щедро предостави единствено за мен и теб: когато сложих длан на лицето ти, преди да те целуна, когато те наметнах със сакото си, за да не трепериш в дъждовната вечер на юни... Прибираме се със спокойна походка към нашето убежище, където ще запалим лампата, без младите от преди малко да имат и най-малка представа, че и нашият прозорец остава да свети в тъмното.
Нямаме търпение да дойде утре. Дойде ли, още сме живи, още обичаме!
Прочетете още от Добромир Банев:
- Да кажеш „хоп“ и да скочиш
- В легло, което не познава самотата
- Красива си, но трябва да поговорим
- Времето спира само за влюбените
- Врявата и безумството никога няма да ни станат чужди
