Няколко лалета в името на любовта

15.04.2019 12:00

Животът никога не е това, което изглежда. Често губим представа за реалността, независимо от непосредствените ни възприятия за нея. Понякога онова, което се случва в главите ни, измества действителността. Сякаш не можем да проумеем смисъла. Сякаш сме в безвъздушно пространство, където въображение и сурова истина съществуват в състояние на необяснима симбиоза.

Срещнах го по една от стръмните планински пътеки. Вече старец, беше приседнал до една от онези чешми, които ръкотворни майстори някога са градили за идващите поколения. Усмихна се, поздравихме се, налях си прясна вода в зеления термос и завързахме непринуден разговор. В планината хората винаги се поздравяват, в града да поздравиш някого е почти налудничаво.

Често идвал тук. Качвал стръмната пътека към манастира над село Лозен, защото починалата му съпруга обичала да се разхожда насам. За човек на неговата възраст пътят никак не е кратък. Пеша от селото до манастира са около пет километра, но той ги изминава почти всяка седмица с ентусиазма на дете, което за първи път ще види нещо изключително.

Стръмният баир не е препятствие за мъж, който обича.

Животът ѝ угаснал за дни. Разболяла се от най-коварната болест, а те нямали пари за скъпи доктори. Гледа в земята от неудоство в самота, с каквато никога не се свиква. Справя се сам, няма и друг избор. Стиска в ръцете си няколко лалета, които е набрал от градината си, да занесе в манастира, за нея ги е нарекъл.

Това е най-страхотният букет, който някога съм виждал.

В гората дърветата току се разлистват. Още са толкова малки и крехки - като самия живот. Не спирам да го наблюдавам, искам да видя очите му, но те сякаш умишлено търсят недивима за мен посока. Посока, която винаги го завръща към жената, която е обичал.

Пожелаваме си всичко най-хубаво и аз продължавам по пътя си нагоре. Почти не срещам други хора. Само оглушителните песни на птици са доказателство, че не сънувам, че всичко е истина, че самият аз съм жив.

Когато пристигам, София се вижда като на длан. Отдалече и отвисоко градът изглежда малък и бял. Разстоянието е способно да убие сивотата. Манастирът е приказен. Три малки котенца си играят на тревата точно до оградата, зад която светът изглежда така, сякаш може да се побере в ръцете ти.

Тук ще остави лалетата, казвам си. И се сещам за иронията на съдбата, че докато едни градят чешми, други съзиждат живота си с останките от любов, каквато малцина са познали.