Независимостта трябва да бъде извоювана. Всеки да я спечели за себе си. И колективната, и индивидуалната свобода си има цена. Много е лесно да дойде двадесет и втори септември и да кажем колко сме независими. Така ли е всъщност? Не става ли съвременният човек все по-зависим от едно или друго нещо?
Ето ви една същинска зависимост – алкохолизма. Бич за обществото. В същото време уиски се продава навсякъде. И е свободно достъпно. Цяр за душата. Уж. Ама друг път. Всъщност и то като всички други подобни субстанции те заробва. Прилага своя контрол над теб. Влияе ти. Скапва те бавно и неусетно. Теб, независимият!
Какво да кажем за наркотиците? Най-големият шамар, който можехме да изядем. Шофьори се качват зад волана дрогирани. И шофират. И се мислят за велики, за недосегаеми. Понеже току-що са си взели дозата щастие. За тях останалата част от човечеството не съществува. Те са единственият възможен център на събитията. Те са върхът на самия връх. Подмамени от илюзията на дрогата. Такива хора са потенциалните убийци на пътя. Те не могат да поемат отговорност за тях самите, какво остава за някого другиго? Пази Боже на задната седалка да се вози някой друг. Камо ли дете...
Изписвам тия редове, защото ми се ще да изложа тезата си относно понятието независимост. Независимостта не е ден. Тя е битка, която водим с демоните си непрекъснато, тя е борба за оцеляване в една действителност, която спокойно можеш да превърнеш в каквото пожелаеш. Или в красота, или в купчина пепел. От теб зависи дали ще проиграеш живота си. Дали ще попаднеш в някоя от тъмните, затънтени улички на човешката зависимост, просто защото не си успял да пренебрегнеш съблазънта на изкушението...
Изкушението! От него тръгва всичко. Ако питате мене – зависимостта е да не му се отдадеш. Да обърнеш на обратно онова известно клише! Независимостта е да обичаш без да очакваш да бъдеш обичан. Тя е да чакаш без да очакваш. Тя е предълга съпротива срещу статуквото и строшаване на оковите му. Тя е онова, което споделих дотук, и още, и още, и още, и още.
Независимостта е златната среда между дисциплина и свобода. Тя е да се обединяваме по-често зад обща идея. Тя е да сме постоянни в желанията си и да не се отказваме от тях при първата трудност. Трудности винаги ще има. И прагове, които да прекрачваме. И стъпала, които да изкачваме. И възходи. И падения. И въздишки. И сълзи. И смях. Въпреки зависимата реалност. Смях. Истински. Гръмък. Ще се върна на тая тема. Сега вървете да правите, каквото си поискате, и до скоро!
Още от Росен Карамфилов:
- Първият учебен ден като ново начало, въпреки времената
- За новото време и тъжната красота на съвременните момичета
- Каквото и да правиш – слушай сърцето си
- Ако можехме да изхвърлим лошите мисли в морето
- „Бащата” - един филм за живота и сладостта от него въпреки всичко
