Независимостта е новото „черно“

01.07.2019 17:00

Употребявам „черно“ не като обратното на бяло и светло, не в онзи ин-ян смисъл. А в контекста на „модерност“. Попаднахме четири жени на една маса и от дума на дума как сме се запознали, изникнаха морските спомени от 80-те и 90-те. Имам близка приятелка, с която връзката ни датира от 9-ти клас. Сближихме се на един комсомолски лагер. Имаше и такива. Когато стигнахме до лагера, ни заведоха до стаите и ни казаха да си оставим багажа и да отидем на плаца.

Плацът беше онова място, на което се строявахме при един стълб съз знаме и казвахме „рапорт даден, рапорт приет“. Държаха ни доста дълго под парещото слънце и по едно време донесоха много кутии с цигари и бутилки с алкохол. Оказа се, че първата проверка на наличния лагерен състав е бил с цел да ни изтарашат багажа и да съберат целия алкохол и цигари, който могат да намерят. Моите запаси от две кутии цигари бяха умело скрити в разпорена и залепена обратно, добре прикрита с вата, дамска превръзка. От тогава съм си предвидлива. Така се сдобих с още приятели – да спасиш положението с цигарите може да се окаже приятелство за цял живот впоследствие.

И така, докато пристигнаха далеч по-волните от нас студенти от художествената академия, които по време на лятната си бригада правеха стенописи с водорасли, русалки и грънци по стените на лагера. Те спасяваха положението с купуването на алкохол и цигари. Не беше толкова заради нуждата ни от подобни вещества. Това беше нашият акт на бунтарство. Да се чувстваш „черната овца“ в системата, докато палиш цигара, от която кашляш и ти се завива свят, беше начинът да кажеш: „Няма да ви слушам. Може да съм тук, но не ви принадлежа“.

По-младата ми приятелка, когато чу всичко това, каза: „Гледайте каква разлика в поколения с разлика само 15 години“. По нейно време пионерските и комсомолските летни детски лагери са били в историята. Все още са съществували учрежденските. Водили са ги предимно татковци, които са провиждали в тези лагери възможност да не излизат от кръчмите без надзора на съпругите си. В резултат на което дори не били забелязали, че децата се къпят със студена вода. Кога влизат в морето, кога излизат, кога заспиват, в собствените си легла ли го правят, това не се е проследявало. От време на време проверявали дали им излиза бройката деца. Всички са били живи и здрави накрая. Е, приятелката ми има синузит оттогава заради студената вода, но тогава никой не ги е мислел нещата в дългосрочен план. Тя сподели, че са изкарали добре, но са били и объркани от тази свобода. Чувствали са се по обратния начин на нас: „Родителите-ръководители може да са тук, но са ни изоставили“. Свободата, получена без да си готов за нея, може да е много по-объркваща от всяко ясно ограничение.

„И ето, сега, 15-16 години по-късно, никога не бих пуснала детето си на лагер с непознати хора. Не бих искала да го изоставя така“ – заключи по-младата ни приятелка и попита дали сме пускали на лагери нашите деца. Нито една от нас не беше се осмелила да ги изпрати дори на „Зелено училище“. Всяка по свои причини. Но в общи линии, онова, което казахме, е че сме се притеснявали как ще се оправят с лекарствата. Знаете, през последните двайсетина години повечето деца, дори да са здрави като цяло, все имат някое хронично заболяване. Най-често, провокирано от алергия.

Повечето днешни деца все приемат някаква хранителна добавка, модерен имуностимулатор, флавоноиди, родителите ги лекуват по разнообразни алтернативни начини. И повечето не биха рискували, детето да се озове в среда, в която ще пие мляко, ще яде захар, месо и ако настине, някой ще му даде парацетамол. В тези алергични времена, събирането в обща група на деца от семейства с все по-разностранен статут като начин на живот, е рисково. За самите деца.

Коментирахме, че всъщност не харесваме това събиране на разнородни хора, без много общо помежду си. Не го приемаме като почивка, а като стрес.

Спомних си, че предпочитах почивката заедно с родителите си до края на гимназията заради свободата, която имах с тях, а не заради зависимостта. Начинът на живот, който водехме, ми допадаше - позната среда, децата на приятелски семейства. Общност, с която те свързва начин на живот, но едновременно с това осигурява и суверенитетът ти.

Лагерът си е лагер – не може да бъде управляван, ако индивидуалността на всеки един не бъде притъпена. Или си лидер, или си масата, последователят, тълпата. Не можеш да бъдеш господар на себе си, да бъдеш независим от чужда власт нито когато си един от масата, нито когато си изявеният лидер. Обвързването с последователи, дори за детски лудории, пак не е независимост. Не може да си лидер, ако няма група, която да те следва. Обвързваш се с нея, това също е зависимост.

Можеш да изградиш собствения си житейски суверениет, когато родителите са ти дали това твое свещено рождено право. Независимо колко дълго са се грижили за теб по отношение на битовите неща – храна, подслон, финансова помощ за образование, гледане на внуците, знаенето кои лекарства как ти действат и от какво имаш алергия.

Самостоятелността не е в това да се научиш да си готвиш, да се переш, да изкарваш сам дохода, с който да живееш. Това е оцеляване, с което всеки се справя някак, когато види зор. И често се отучваме бързо, щом вече няма този зор за оцеляване – това важи и за жените, и за мъжете. Собственият суверенитет е нещо съвсем различно. Дори е твърде нехаен по отношение на оцеляването. Който може да се справи с това да проникне в най-дълбоките и тъмни кътчета на собственото си същество, да се срещне със собствените си страхове, ограничения, тъги и копнежи и да обикне дълбоко цялата палитра на това, което е, губи всяко притеснение за оцеляването си. Печели собствения си суверенитет. Това все още е много трудно за голяма част от моето поколение, дори и за следващите две.

Но с всяка изминала година, децата се раждат все по-подготвени. Още докато са малки, 3-4 годишни, става видимо, че са с много по-силна индивидуалност, все по-трудно се вместват в предварително зададени рамки. Все по-„алергични“ стават към поставянето на ограничения. Да ги пращаме на лагери ще става все по-абсурдно.

Всякакви „комунизми“, „социализми“, „комуни“, „клубове“, общества уж на „единомишленици“ започват да се пукат по черупките си от раждането на нещо ново – човекът на бъдещето няма да е колективно типче. Все повече ще бъде осъзнаващ себе си индивидуалист.

Още от Михаела Петрова: