„Златен си, Симе!“ – тази прекрасна оценка дадена след решено служебно предизивкателство ме накара да се замисля какво означава да си „златен“. Златен, сребърен, аз съм единственият Симо, който мога да предложа. Нито повече, ни по-малко.

И все пак – „златен“ е супер оценка. Много от нас са „златни“ за много от нас. Ти си „златна“ за майка си, баща си, децата си, докато не станат на по 12-14 години и така до към 17-18, вероятно и за мъжа си. Или най-вече за него. И това е добре.

Но какво се случва, ако мъжът ти намери някоя „платинена“ на твое място със статута ти на „златна“. Тоест, какво правим, ако намерим по-нов, по-добър, по-умен, по-интересен, по-забавен и въобще по от това, което имаме до себе си? А?

Ще кажеш – Нееее! Как!? Хората са незаменими! Те не са носни кърпички и не могат да се подменят. Поне не лекомислено. Да. Нека не е лекомислено.

Ок, така е. Но я си представи, ако този, с когото излизаш изведнъж, просто спре. Спре, бе. Спре! Не се развива, става мързелив, става безинициативен, спира да ти обръща внимание, приема те за дадност, разплува се, не те гледа, не те слуша, или те гледа и слуша, ама така, че е по-добре да не те гледа и слуша.

Казва ти – Кво‘т кажеш, когато го попиташ каквото и да е. Разбираш ме, каквото ти говоря.

Е, може ли един мъж да е все „Кво‘т кажеш“, за каквото и да е. Губи уважението ти. Е? Кой е предал връзката?

Или обратното. Какво да направи той, ако ти просто спреш? Спреш да ходиш на козметик през зимата, спреш да го поглеждаш, спреш да се интересуваш от него, защото то всичко минава и сега сте само партньори?

Тя, любовта, не трае вечно, а и нали си се знаете. Какво да се правиш пред този, когото познаваш, на когото разчиташ, няма с какво да го изненадаш... Кой първи е предал любовта?

И точно в този момент отнякъде се появява един „платинен“ Симо, Иван, Стамат, Пешо или дори Станимир и просто ти завърта главата. И си казваш – „Леле, колко съм проста! Може ли да съм такава кифла и толкова лесно някой да ми завърти главата!?“. А защо да не може, като вкъщи твоя „златен“ Симо, Иван, Стамат, Пешо или дори Станимир ти вдигат телефона с най-отегченото „Кажииии“, което можеш да чуеш.

Като ти казват „Ми, кво‘т каеж“, като ги попиташ – Какво ще вечеряме, искаш ли да вечеряме, искаш ли да запишем децата на английски за лятото и искаш ли да правим тройка със съседа!? Кое му е „златното“ на този кавалер? В тостера има повече емоция, когато пече филийки, отколкото в твоя, „златния“.

Той сигурно е свестен човек. Много. „Златен“, както казваш. Сигурно те обича, сигурно е страхотен. Но е спрял да го показва, спряло е да му личи и си спряла да го усещаш. Само златото вечно е злато, дори и когато потъмнее, не губи стойността си. Хората само потъмняват. И губят стойността си. И обстоятелствата се променят. Този, когото си взела, вече не е същият. Ти не си същата. И кой е казал, че всичко трябва да е вечно. Никъде не го пише. Аз, разбира се, вярвам в това и мисля, че е ценност, че е важно, че е хубаво и че е постижимо, но това не го прави истина, не го прави религия. Не го прави нищо.

Та, хората не са незаменими. Ние ги правим заменими. И колкото повече мислим, че са заменими, тленни и за кратко, толкова по-взискателна и приемаща ставаш. Към всичко и за всичко.

И най-вече към твоя „златен“ Симо, Иван, Стамат, Пешо или дори Станимир.

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.

Още от Симо Колев:

• Кисела. Мрънкаща. С две думи – кофти жена

• Тоталната любов!

• Трябват ни бащи, а не чичаци!

• Грешките, които допускаме, когато се разделим с някого

• Тя мърка, но и драска

• Ангажираните, свободните и освободените!