Не вярвайте на капиталистическата максима: „Няма незаменими хора!“, с която по-висшестоящите от вас спекулират, за да не ви увеличат заплатата или подобрят условията на труд, тъкмо когато сте се престрашили да говорите за това.

Има незаменими хора! Какво е светът без Уитни Хюстън и Майкъл Джексън, без Джордж Майкъл и Дейвид Бауи? Едно доста по-скучно място! И кой ще ги замени – Наско Ментата или Фонси? Какъв ще бъде филмът, от който изрязаха Кевин Спейси, заради преекспонираните секс скандали?

Какъвто беше „Двама мъже и половина“ без Чичо Чарли – гола вОда! Разбира се, незаменими са не само актьорите и поп-звездите, но те, като публични личности, имат голямо влияние върху обществото.

Незаменими са и Галилей, Mикеланджело, Леонардо (не говоря за Костенурките нинджа), Тесла, Юго, Моцарт, Ван Гог, Дали, Пикасо, Ботев, Левски. Няма да стигнат години да ги изброя, но това са различните, ЛИЧНОСТИТЕ, които са обърнали закърнялото мислене на човечеството с хастара навънка. Свестните, които считат за луди!

След еуфорията от празниците, в мрачния и мразовит януари го удряме на размисъл. Денят е къс, кално е, а кучешките акита са повече от снежинките – чудесни минимално необходими условия да се набием в зимна депресия. В края на един такъв мразовит януари се разделих с много близък човек.

Той беше голяма работа и можеше да стане още по-голяма, но остана завинаги в планината, на връх Матерхорн. Затова и отказах тоблероните - именно този връх в швейцарските Алпи е изобразен на опаковката, а щом го зърна - ми се обръщат червата.

Когато загубиш близък, имаш чувството, че и част от теб си отива, а когато си израсъл с него и дори сте започнали да си приличате – едно голямо парче от теб вече не е на мястото си. А дали ще се видите някъде там горе? Божа работа.

Пo-късно, през фаталната 2013-та, имах късмета да се запозная с Пол Уокър. Същата година той загина точно на рождения ми ден, но Пол няма как да бъде просто част от поредната черна статистика, защото не е поредният олигофрен без книжка, забил се пиян в бетонна ограда. Видях го само за десетина минути, но това беше достатъчно, за да си го спомням цял живот.

Магнетични сини очи на фона на лондонското мъгливо небе и усмивка, озаряваща всичко наоколо – все едно цял живот сте се познавали и си говориш със стар приятел за някое гадже, по което и двамата сте точили лиги в училище. Ако щете вярвайте, но като че ли моят загинал другар се беше вселил в него и се гъбаркаше с мен.

Няма да пиша на колко бедстващи е помогнал Пол с фондацията си, но около хора като него витае тайнствен ореол и приживе, това са ангели небесни, слезли на земята.

Мисълта, която ме тормози и ще ме тормози цял живот е, защо, по дяволите, те си отиват без време, за сметка на други, които свободно затриват цели семейства, разяждат обществото със своята гнилоч и паразитират на гърба на други, без да бъдат овъзмездени за това.

Но да ви кажа и за другите незаменими, които ми липсват. Вие, момичета, често се оплаквате, че вече няма истински мъже. Отчасти това е резултат от чудовищната еманципация през последните години и факта, че се опитвате да изземвате някои чисто мъжки функции. Но основната причина е, че не останаха добри примери за истински мъже в съвременния свят. Мъжкото се разми и избледня в годините като стара снимка във влажно мазе. Не знам какво ще се случи след две-три поколения, когато някакви third gender мелези станат мъже за пример и вместо Конан с меч, в детската стая виси плакат на Кончита Вурст, за която е спорно дали изобщо има вурст, пардон – меч!

Аз пък ще ви разкажа за Джоко Росич. Имах шанса да го срещна случайно малко преди кончината му и да стисна силната му десница. Грамаден човек, с грамаден глас, но носещ в себе си тъгата от загубата на любимата си.

Защото: „Ако няма до теб една жена, която да ти каже - страхотен си, тогава за какво живееш?“

Без излишен патос му казах, че всички мъже в нашето семейство от дядо ми, през баща ми, до мен сме му страхотни почитатели. Споделих му, че и аз обичам оръжията, неговото хоби беше да събира най-различни видове ножове и той, като по сценарий, извади от джоба си една сойка (вид сгъваем нож) и започна да ми разказва историята му. Щото мъж без нож, е като къща без стопанин, а българското кино без Джоко направо осиротя.

Има незаменими хора! Но няма по-незаменими за нас от нашите родители.

Когато сме малки ги обичаме, когато сме пубери често ни е срам от тях, даже ги мразим, макар и хормонално, после, щом усетим, че можем да ги загубим, отново ги обичаме, а накрая самите ние се превръщаме в тях. Затова помислете преди да нахокате майка си, не й затваряйте телефона, а ако съвсем случайно не си говорите от месеци, вземете шибаната слушалка и веднага й звъннете, за да кажете колко я обичате. Тази жена го заслужава, щото всеки си има кръстник, но не всеки може да ти бъде майка. МАЙКАТА е нещо свято, нещо космическо, нещо тотално незаменимо и връзката й с нейното дете, каквито ние си оставаме дори на 50, е извън обяснимото.

От друга страна незаменим е всеки от нас, защото както казва един от великите мислители на 20-век:

„Хората си приличат по това, че всички са различни!“

Вие сте уникални и незаменими и заслужавате повече! Но трябва да се борите за вашата уникалност, защото Моцарт не е станал незаменим, кесейки в инстаграм и фейсбук.

За финал искам да ви споделя една кратка изповед от биографичната книга на живата легенда на The Rolling Stones, феноменалният Кийт Ричардс:

„Хората ме питат: „Защо не се откажеш вече?“ Но аз не мога да се оттегля, докато не пукна. Не го правя заради парите, нито заради вас. Правя го заради себе си.”

Ей тоз човек е незаменим, даже СУПЕРНЕЗАМЕНИМ! А сега вижте едно изпълнение на тия момчета в Хайд парк и нека дружно си пожелаем да сме в същото цветущо здраве и да подскачаме като изоглавени третокласници и на 75:

*На снимката: Павел Владимиров с актьорите от "Бързи и яростни" Пол Уокър и Джордана Брустър през 2013 година

Още от Павел Владимиров:

• Страстите коледни
• Рекламна пауза (или добре, че свършиха рекламите, за да ни пуснат филма)
• Черна котка, червен конец или как суеверията (не) пречат на живота ни