Михаела Петрова
Сигурна съм, че не сте наясно какво означава терминът „ресторативни движения“, защото в залата се събираме максимум дванайсетина човека. Дори известно време не ми се искаше да го споделям публично, защото ми е много приятно когато сме само двама – трима.
Така индивидуалното внимание е по-голямо, а темпото, с което събуждаме мускулчета и костички, за чието съществуване дори не подозираме, се надгражда съобразно напредъка на най-упоритите от нас.
Самата практика на ресторативно движение е сравнително нова. Основателката ѝ се казва Кейти Боуман – специалист по биомеханика на тялото. Дълго време се е занимавала със спорт, била е треньор по различни дисциплини и така обръща внимание, че без значение колко се грижи за тялото си човек чрез спорт, на практика никой не спазва биомеханичните принципи.
Което води до най-разнообразни травми. Както при онези, които се движат, спортуват, танцуват, ходят на йога и други практики, така и при онези, които прекарват дните си предимно седнали – задължително с „подпъхната опашка“.
Въпреки че открих тази практика заради травма в кръста, най-добре е тези „хранителни движения“ да се правят профилактично. При това още от момента, в който децата започват да седят по чиновете над шест часа на ден. Наричам ги „хранителни“, защото са известни още като nutritious movements. Кейти Боуман е намерила за най-уместно и разбираемо, да ги сравни с храненето, а нашата преподавателка, Румяна Кабзева, ни го обяснява така:
„Когато започнем да ходим на някакъв спорт или друга практика, искаме от едно тяло, което е изгубило страшно много от движенията си, за два пъти в седмицата по един час да прави неща, които са му почти непосилни. По същия начин би се чувствал и стомахът, ако го държим гладен цяла седмица и само два пъти в седмицата за един час му даваме да яде каквото си иска и колкото си иска. Няма как в един момент да нямаш проблем, да не настъпи травма. Дори и без да се ходи на спорт, в ежедневните ни движения, загубата на подвижността на тялото води до компенсиране – най-вече в областта на врата и кръста“.
При всички нас основните и най-важни изгубени движение, като резултат от начина на живот на цивилизацията ни, са няколко: клякане, висене, катерене, ходене по принцип и ходенето боси, носене на неща в ръце – не бутане, теглене и носене с висящи надолу ръце, а в ръце. Например, ако нямаме закърнели и изгубени движения, клекът би бил най-удобната поза за почивка и то защото тогава цялото тяло е активно по най-добрия за него начин. Той е движение за коленете, тазобедрените стави, седалището, възстановява естествената извивка на гърба, укрепва силата на целия корсет, изисква да стоиш изправен.
Противно на нашите представи за почивка, за тялото почивката не е да бъде свлечено на дивана, отпуснато в леглото и подпряно отвсякъде в удобния офис –стол, а в поза, която максимално активира всичките му части. Това вече е невъзможно за повечето от нас. Пробвайте и ще видите, че едва ще изкарате и минута. Мога да се хвана и на бас, че няма да успеете да клекнете и да запазите естествената извивка на гърба си, стъпили на цял крак. Ще си вдигнете петите. Това е заради токчетата. Дори и мъжките обувки, както и всички маратонки, имат малко токче. С цяло стъпало никой вече не ходи.
Едни от най-неприятните упражнения, са свързани с раздвижване на стъпалата. Миличките те, по цял ден са в затвора на обувките. Дори и да са най-удобните. Но като цяло повечето типични женски обувки, особено на ток, са наказателни за тялото и стъпалото. У дома също носим някакъв чехъл или пантоф.
Стъпалата имат 26 кости, 33 стави (20 от които подвижно свързани), 19 мускула и 107 сухожилия. И всичко това е обездвижено. Поради постоянството и упоритостта, с която ги затваряме в обувки, те примат невронното послание, че са излишни и залиняват, укропняват се, често кожата загрубява и създава допълнителен пласт, за да компенсира тежестта.
Но основата на къщата ни - на костната и мускулната система на цялото тяло е деформирана. Затова и упражненията за раздвижването им често са болезнени, стъпалото крампира или седиш, гледаш ги и не можеш да повярваш, че палецът и показалецът, средното или малкото пръстче, не реагират на мисловна команда да се задвижат нагоре или надолу. „Повечето неумения са липса на невронна връзка“ – каза ни веднъж Руми. От тогава си разменяме шегички, когато не можем да направим нещо – като например да хванем тенис топка с горен захват, че ни липсва невронната връзка.
Интересното при ресторативните движения е това, че движенията са наглед много минималистични, изглеждат невероятно лесни. Започнеш ли обаче да ги правиш, установяваш, че тялото дори не разбира какво точно искаш от него. Някога, когато си бил дете, със сигурност е знаело, но отдавна си го превъзпитал, че „ние повече не правим такива неща“. Не защото сме искали така да стане, а по невнимание. Начинът ни на живот не изисква определен тип движения, невроните приемат тази информация и прекъсват връзката с тази функционалност, с този потенциал.
Тялото и мозъкът са много адаптивни. При тях важи принципа „Ползвай го или ще го изгубиш“ (Use it, or loose it). Същото важи и за мускулатурата на тялото, а много често и за уменията ни от съвсем различно естество. Колкото по-малко използваме нещо, толкова повече тялото и нервната ни система започват да го заличават.
За мен беше любопитно да науча, че вече се среща често болест, наречена „плантарен фасцит“ – загуба на чувствителност на стъпалата. Колкото по-малко стъпълата ни имат допир с нещо различно от обувка, толкова повече тези рецептори закърняват и тялото губи естествената си способност да се ориентира и да преценява средата. Затова хората се препъват, падат. Обувката те пази от тази чувствителност да бъдеш бдителен. А загубата на връзка с основния ни център на бдителност, понижава активността на цялата нервна система и способността му волево да управляваме тялото.
И какво общо има това с любовта от заглавието на текста? Просто използвах невронната ви връзка, която създава тази дума, за да привлека вниманието ви. Но по принцип, не само тялото, много голяма част от изначалните ни умения да бъдем творци на реалността си също са закърнели. Компенсираме ги с други неща. Когато не можем нещо или се притесняваме да го направим, е добре да не се отказваме. Да пробваме, точно както се раздвижват пръстите на стъпалата. Когато започнеш да пробваш, след третия-четвъртия път започва да се получава. Колкото повече го правиш, толкова по-лесно става.
Събуждането на дремещите творчески потенциали в нас, са въпрос на изграждане на невронна връзка. Подаване на команда „ще ползвам тази своя способност“ и малко упражнения. Но всеки ден. Точно като с храненето.
