Уж винаги съм се хвалила със слонската си памет, уж нищо не забравям, даже на злопаметност понякога го докарвам, а внезапно се оказва, че нещичко се е затулило из гънките на времето. Обикновено считано за неважно, все пак няма как да помним минута по минута живота си. Пък и не е необходимо.
Настрана оставям ония неща, които много ни се иска да изчезнат в небитието, сякаш не са били, ама то е друга тема, пък и те чоплят я съвестта ни, я самочувствието, я угризенията. Нормално и човешко. Абе как не помниш, че ти казах още първия път, дето оттук нататък каквото било, било, аз ти го казах категорично! Не, не помня. Думите не помня. Но помня, че изтрих всичко преди оттам нататък.
Наречете го скок във времето – допреди миг животът е един и изведнъж става абсолютно друг. Този миг няма как да го помниш, щрак завинаги. Понякога даже не помниш кой си. При цялата си слонска памет. Завеяно звучи и както и да го обсняваш, не е за вярване, ама то не се вярва, а се живее. От тази точка на безпаметност помня всичко, даже безпаметните работи, ако по-често ми се припомнят забравените думи, ще ги запомня. Въпреки че ги живея непрекъснато. И не губя нито секунда време.
Виж, други неща губя. Чадъри, тефтери, пръстени, какво ли не. Загубих си портмонето на един панаир на книгата. Разбрах, когато трябваше да платя таксито. Ами – няма го, да се убия ли сега, да, имаше много прилична сума в него, но пари се печелят, повече ми беше жал за самото портмоне, скъп подарък със сантиментална стойност, прежалих го.
Вчера се вадят някакви одеяла, от гардероба в раклата и обратно и хоп – портмоненцето изпада. С всичко вътре. Докато съм работила, Скъпия прибирал за зимата, как се е навряло между прането един господ знае, иначе тогава преровихме къщата, явно е трябвало да се скрие. За да ми напомни за кой ли път, че много по-страшно е да загубиш не пари, а отношения.
Тогава, когато то изчезна, загубих приятел. Не бе, жив и здрав си е, просто се оказа, че съм приемала за близък човек, който не ми е бил такъв. Не съжалявам, добре е да живееш с отворени очи, а не с приспивни илюзийки. Изгубеното ми помогна да си намеря отношенията. По-точно – липсата им. И нещата да си дойдат на мястото.
„Тази червена свещ почти свърши, купих нова, знам, че са ти любимите“. Да, много обичам точно тези – с аромат на череши и шоколад. Трета година си ги палим всеки ден на закуска или на вечеря, когато сме си двамата. Има ли значение, ще кажете, не бе, няма, ама пламъчето трепка като пулса на сърцето. А сърцето, дори анатомически погледнато, е червено. Символиката оставям на вас. Аз символиката я обичам, затова все търся в нещата от живота скрит смисъл. Обикновено го намирам.
„Скъпа“, вика Скъпия, „ти ги подреди нещата почти като в американските филми – нещо ново, нещо старо, нещо синьо…“ Да бе, просто докато вечеряме и си разказваме деня, изскочиха тия неща със забравянето и намирането, ежедневни и дребни наглед, стопяващи се като восъка на свещта. Всеки си има такива неща.
Всеки нещо е забравил, за да го живее, нещо е загубил, за да се намери, има си любим цвят, любим аромат, любим… човек. А с любимия човек няма значение нищо друго.
Ей, а послето, не забравяте, нали? Послето… Няма да ви го обяснявам. То е най-хубавото.
Прочетете още от Маргарита Петкова:
- Имаш ли любов, имаш всичко
- Мъжът трябва много да яде, тихо да говори и високо да се смее
- Любовта не хвърля трохи след себе си
- Ах, този парещ и изгарящ ноември в очите му с цвят на кестени
- Старомодните мъже никога не излизат от мода
- Когато искаш една жена завинаги, не се нахвърляш да я вкараш в леглото си начаса
- Скъпи господин ЩЕ, бъдеще евентуално няма как да стане сегашно продължително
- Въздухът и водата се прегръщат. Септември се е намърдал в багажника
- Старата ни любов стои тихо и кротко в ъгълчето на душата
- Пожелавам си август – подивял и разрошен
- Потънаха ти гемиите? Радвай се – има на какво да стъпиш!
