Непосилната лекота на прошката

06.03.2019 17:30

Години наред писах дълги текстове за прошката. Животът обаче разтваря думите, които можеш да кажеш, в алхимията на действието. Наскоро си възвърнах приятелството с човек, с когото от няколко години си кимане любезно, когато се срещнем на улицата и няма как да минем незабелязано на другия тротоар. Срещнахме се наскоро по обяд и небрежно споделихме една маса, смяхме се, разприказвахме се както някога, преди да решим, че сме си обидени за нещо. Дори в един момент започнах да си напъвам паметта защо сме си развалили отношенията. Конкретната ситуация ми се губеше. Затова се сетих какво беше казал синът ми веднъж, като малък, след като се беше скарал със свои приятелчета: „Мамо, нали да си обиден, означава да си сърдит на някого, докато забравиш?“.

Хубавото на тази история, както и много други, е че онова, което не се забравя в отношенията, е забавното. Нали знаете, в напрегнати, стресови ситуации или трудни периоди, обикновено си казвате: „След време ще се смеем“.

Прошката е постигане на лекота. За разлика от другите празници, придружени с пости, Възкресението е било нещо като единствения ден, в който ако си пречистил тялото, ума и емоциите и си останал смирен до празника, е можело да почувстваш онова, което се нарича "сливане с Христовото съзнание".

Тежките храни и тежките емоции са баласт, който освен всичко друго, помага да сме земни хора. Да изпълним онова, за което сме тук. Те дори не са нещо "лошо", те са за "контраст". На лекотата. Помагат да осъзнаем земните неща, наричани още "човешко е". Тежко ни е след преяждане и препиване, след преживяване на силни полярни и разнообразни емоции, но като земни хора, и това го обичаме. Всички знаем, че като прекалим с тежкото, имаме нужда няколко дни от покой, лека храна и минимум емоции. И при традиционният Великденски пост е същото.

Първо махаме месото от коша на балона, който сме и той леко полита нагоре, после сиренето, маслото, яйцата, животинските продукти и земните ни емоционални страсти - без тези тежести, балонът полита още по - високо. Станал е по-лек, сега остава само да го управляваме в нетипични условия. Да се придвижваме във въздуха без сигурността на твърдата земя, за да изпитаме и радостта от полета и свободата да не си привързан към нищо земно. За известно време. За да се върнем след това по-вдъхновени и обновени от срещата със свободата и лекотата.

Прошката не е морален акт в този ред на мисли. Тя е за да ти олекне на теб. От махмурлука на "по-низшата форма на живот", както Хенри Милър нарича постоянната човешка потребност да живее в някаква драма.

Вече живеем във времена, в които можем да практикуваме това олекотяване и свързване със свободата на духа си не само един ден в годината. Онези, които го практикуват, знаят, че преди да предприемат пътешествието си за среща с Духа, правят точно това - не се хранят с тежка храна и балансират емоциите си. Затова и не чувстват потребност да искат прошка по канон в единственият ден, отреден за това в стария ни календар. Би било лицемерие и съответно тежест, ако не го чувстват, а само искат да направят кеф на другите с отбиване на номер - по протокол.

Или ти иде отръки да влезеш в тази лекота, или не. И обикновено влизаш в нея, когато е минало достатъчно дълго време, за да ти стане смешно. Точно както се разказва в една притча, която много харесвам. Ученикът се обърнал към Учителя си:

- Учителю, помогни ми. Понякога ми е толкова зле, че ми се струва, че всички са се отвърнали от мене, а в душата ми е пусто и тъмно, умът ми тъне в нерешими проблеми. Кажете ми, какво се прави в такива моменти?

— Постарай се да не се разсмееш.

— ???!!!

— Ще съсипеш Представлението...

Признайте си, всички обичаме драмите малко или много. Обичаме стимулите, които ни карат да чувстваме, преживяваме, съпреживяваме. Търсим си предизвикателства, за да се развълнуваме, да се усещаме въвлечени в играта на живота. Тя понякога горчи, не винаги успяваме да спрем преди да заболи. Понякога отиваме и много отвъд границата на възможността след време, да се разсмееш на представлението. Но въпреки това, единственият човек, на когото е важно да простим, с цялото състрадание и любов, което сме в състояние да мобилизираме, сме самите ние.

Днес знам само, че в случаите, когато отиваме отвъд границата на бъдещото „смешно“ в житейските ни драми, не сме усещали любов към себе си. Тогава лекотата на прошката може да изглежда непосилна. Мечтая си за свят, в който ще забравим за ритуала на прошката, защото вече правим избори, които не нараняват нас самите. А вместо това ни разсмиват, макар и след време. Пак стана дълго, простете.