Ненавреме означава бреме

13.10.2021 13:30

Ако животът е училище, то в него човек се учи най-добре и най-вече от своя собствен опит. Натам естествено ни води и житейският ни път - всяко нещо, което усвояваме на теория, се стреми да бъде приложено на практика.

Докато не преживеем нещо, докато не го въплътим, то е бреме за нас и по-скоро ни възпрепятства, отколкото ни помага.

Както казва С. Н. Лазарев, теория без практика е като раница с учебници по плуване на гърба на потъващия.

Най-добрият учебник за един човек е неговата биография. Тя отразява най-пълно и най-точно неговата уникалност, неговите силни и слаби страни, неговите герои и чудовища, същинските му нужди и стремежи. И тъй като животът на всички ни се движи по спирала, основните мотиви в житейския ни сюжет периодично се повтарят, макар и под различни имена, с измамно различни персонажи и в привидно нов контекст. Като главния герой на всяка истинска приказка, и ние се губим нееднократно в нерядко нелеките и заплетени житейски пътища.

И трябва да (си) бъдем благодарни за това - защото да се изгубим е целебно преживяване.

Но трябва да бъдем и взискателни към себе си - защото, ако се губим отново и отново и си отказваме пробуждане, можем да превърнем мита си от вълшебна приказка в еднообразен, скучен и мъчителен сериал…

Осъзнавайки и съобразявайки се с тази смислена и закономерна повторяемост в житейската ни история, ако внимаваме в картинката - не толкова в чуждата, колкото в нашата, можем да си спестим немалко неприятности и разочарования, ненужни, изчерпващи силата ни и болезнени повторения, от една страна, а от друга - можем да се обогатим от скрити по пътя ни съкровища. Съкровища, “заровени” не от друг, а от душата ни - с идеята да ги открием, да ги извадим на светло, да ги приложим и умножим, за свое и за общо добро.

Ценно умение е по подходящ начин да се подготвяме за пътуването си и навреме да прогнозираме собствената си траектория. Познанието откъде идваме и предчувствието накъде ни води пътят, накъде се движи с наша помощ или с наше безучастие житейският ни автомобил (и решимостта при нужда да коригираме, да променим навреме мислите, поведението си, реакциите си, действията и бездействията си) ни помагат не толкова да се възползваме от съдбата си, колкото да й съдействаме, да я подпомагаме, да бъдем сътворци.

Дарбата да прогнозираме, да предчувстваме, да предусещаме е присъща на всекиго. Но като всеки талант, и този иска да бъде използван - защото онова, което притежаваме, но не прилагаме, не развиваме, потъва в сянката ни, обременява ни и се обръща срещу ни.

За съжаление, мнозина от нас (а може би всички ние в някаква степен) предпочитат да си затварят очите пред онова, което вътрешният им усет се опитва да им покаже и подскаже, и решават да действат едва когато върху им се стовари тежка лавина от неприятности. А тогава, образно казано, житейският автомобил вече е за основен ремонт. Малките знаци и подсказки, интуитивните усещания (които никак не са приемливи в една преобладаващо научна атмосфера) са останали на заден план, игнорирани или подценени. И тогава се налага да платим висока цена - мисловна, емоционална, телесна, финансова, за да се опитаме да върнем в пътя онова, което е можело да бъде хармонизирано с промяна на фините настройки. Ако сме имали време и чувствителност за тях - което не е лесно в този все по-шумен, все по-забързан и все по-изискващ свят. Създаден не от някой друг - а от самите нас, с нашето съдействие или безучастие, с нашия ежедневен избор да бъдем будни или да проспиваме живота си.

А да бъдем будни означава и да присъстваме, и да помним, и да предвиждаме промяната и стъпките си.

Да бъдем на място, навреме (според представите и ритъма на душата си) и във вярното обкръжение - и отвътре, и отвън. И понякога с лекота, понякога с усилие, но без насилие да придружаваме и да подпомагаме светлината в безкрайния й път към същността - скрита и видима.

За да стават чудовищата чудеса, а бремето - бременност, от която да се раждаме отново и отново - и ние, и светът заедно с всекиго от нас.

Прочетете още от Илиана Смилянова: