Нека не бъдем изгубени в превода

01.10.2019 14:00

Колко често ни се случва да не бъдем разбрани от човека до себе си? Колко честно ние не разбираме човека до себе си? Колко често ни се налага да поясняваме мислите си, вижданията си? Колко често изпадаме в спорове за глупости? Ядосваме се, че сме били упрекнати за едно или друго.

Още от Авторите

Егоисти сме. Затваряме една врата. Отваряме друга. Объркани сме. Правим грешни избори. Взимаме грешни решения.

Губим се в превода. Страдаме, но го крием зад маски. Зад тежък грим или черни очила. За сметка на това на снимките в социалните мрежи сме винаги усмихнати до уши.

Щастието в Инстаграм е на шест. Ами щастието в живота? Истинското, реалното, щастието вътре в сърцето. Какво правим с него? Впрочем, вчера бе Международният ден на сърцето. Щях да падна от смях! Денят на сърцето би следвало да е всеки един ден. Така си мисля аз.

Ако не обръщаме внимание на своята емоционална страна, става обратният ефект – задръстваме се с гняв, поради онова, което сме премълчали. В даден момент вулканите на негодуванието изригват наведнъж и става лошо. И за нас самите, а и за хората около нас. Милена Славова – Бог да я пази! – го е изпяла прекрасно в безсмъртната си песен „Истина“ :

Някой ден сърцето,

ще поиска ей това,

което ти си му отнемал,

без дори да си разбрал.

Някой ден сърцето

ще те съди за това,

че много си го лъгал.

Няма какво повече да бъде добавено. Занемарим ли капризите на сърцата си – с нас е свършено. Съвременният човек – обратно – е човек на разума. На рационалните ходове, водещи до изгода. Престанали сме да се вслушваме в шепота на душите си и това е най-страшното. Душите не вдигат шум. Те дишат в тишина.

И лесно рухват опорните им стени. После се чудим защо хващаме всякакви болести. Всяка болест е своего рода отражение на нашето вътрешно състояние. Ако сме изтъкани от стрес и нерви в ежедневието – то това по всяка вероятност в даден момент ще се отрази на здравето ни. За жалост, нещата са навързани.

Толкова по-лесно би било да се обичаме. Да се чувстваме взаимно, без да ни бъде потребен запас от много думи. Близостта между мъжа и жената да се измерва с мерните единици на любовта – с целувката, с прегръдката, със сливането. С погледите, които си разменяме. С малките детайли на романтиката. Това надделява над всяка допустима беда, която би могла да ни сполети. Нейно Височество Любовта.

Докато пиша това под прозореца ми минава една възрастна двойка. Всеки следобед. Точно в 16:08. Осем – като безкрайността...

Още от Росен Карамфилов: