Ах, зад чий гръб не се носят слухове, не летят обиди, не съскат раздвоени езичета, не го сподирят тежки клетви и горки поплаци какъв гад е? Няма такъв човек. Ако случайно се намери, значи просто е някакво мило мекотело, което няма ни образ, ни подобие, ни нищо. На едни си угоден, на други не. Едни те харесват, други не. Обикновено за едно и също качество. Защото не говоря за външен облик, а за характер. Или за липсата му. Безхарактерните хора са много повече, не знам защо така се получава, сигурно има някакъв мъдър промисъл на майката натура.
Думата ми беше за туй, че няма как да се харесваш на всички, колкото и да ти се ще. А защо, бе джанъм?
Имам един познат, прилично изглеждащ, възпитаничък, умничък, любезничък, галантничък, винаги готовичък да направи комплимент, да подаде ръка за услуга, да придружи, да съпроводи, да изпрати, да забавлява, да сияе в разнородни компании, направо с мед да го намажеш. Около него винаги жужат като мушици дами от 5 до 105 години, господа с велики идеи на хартия, търсещи съчувствие и проникновение изгубени души и жаждащи внимание несретници. Той ежедневно и еженощно е подръка. Добричък до изнемога. Търсят го от да придружи някоя дама до гинеколога до да напише любовно послание към нечия дама на сърцето. Плачат на рамото му и той плаче – от сърце. Споделят интимни подробности и той получава съпричастна ерекция. Това рождени дни, партита, светски и не толкова събития, лични и безлични тържества, кротки запои и шумни празноглавия – не може без него. Той е перманентната душа на всяка компания. Най-тъжният човек, когото познавам.
Защото след всяка велика светска шумотевица, се прибира сам в самотната си къща и заспива на дивана, тъй като колосаните чаршафи са студени като арктически лед. Щедро разпиляваната криворазбрана доброта да бъдеш угоден всекиму, не топли.
Аз съм лоша. Според разни дамички и господинчовци, на които не съм удобен залък за предъвкване, много, много лоша. Не си губя времето в безсмислени демонстрации на близост и съпричастност, на груповщина, на кръгове с квадратни хора, на хлопкане с мигли и високопарни разговори без съдържание. Готова съм да хукна в три посреднощ, ако съм необходима на приятел. Само че знам, дето всеки от моите петима приятели по-скоро ще умре, отколкото да ми се обади в три посред нощ, защото знае, че ще хукна боса към него. Звучи ли ви лошо това съждение? Така съм лоша аз, казах ви го, преди да го чуете от хлевоусти индивиди.
Когато обичаш някого, първо мислиш за него, чак после евентуално за себе си. Когато не съм съгласна с някого, който много иска да ми е близък, казвам му го право, куме, та в очи. Не цепя басма, не съм продавачка на щанд за платове. Правя сконто, докато ми е интересно да гледам сеири. Отпиша ли някого веднъж, то е завинаги и невъзвратимо. Когато обичам – обичам. Престана ли – няма втори и трети шанс. На себе си не ги давам, не на другия. Другият никога не ми е виновен – моя е вината, че не съм го преценила правилно, че съм се излъгала, че съм се предоверила, че съм подминала малките знаци в поведението и в провидението.
Хората са такива, каквито са и нямаш право да искаш от къртицата да разпери криле на орел. Нито от орела да копае къртичини. Грешката е единствено в теб, какво общо има тук другия?
Ах, тя не ме разбра! Аз съм толкова, толкова, толкова… колкото и да си, не си моят размер, бе! Не си моят десен. Извинявай, че се видяхме, бъди щастлив и мълчи. Или си говори зад гърба ми, не ми пречиш. Всъщност нали се сещате, че всички, които нямат четирибуквие да ви кажат нещата в очите, са зад вас. Това позициониране много добре влияе на моята лошотия. Пак си станала днес нагоре с онази разкошна част от тялото си, която обожавам, смее се Скъпия, докато погледът му пробягва по последните изречения, защото на мен физиономията ми говори по-ясно от думите, които съскам великолепно и с наслаждение от интонацията. Ами постави я на мястото й, тази част, аз съм от котките, дето падат по гръб с удоволствие, знаеш. Знае. Е сега като ще тръгнат едни слухове…
