Един от вечните митове е този, че мъжете никога не плачат. Те са силни, те са способни да сдържат емоциите си, да не се поддават на външни и вътрешни обстоятелства, да се обират и да прибират тъгите и неволите си дълбоко в себе си.
Вярно е, че циврещ мъж е последното нещо, което една жена иска да види пред себе си. Ах, разбира се, че благородната влага в мъжките очи може да предизвика трепет, особено когато е свързана с теб. Ама как свързана? Със „Спри, не си отивай“ или със „Знам колко те боли, но стискай ръката ми, ще се справим“? Огромна разлика, не мислите ли?
Защо априори трябва да вменяваме на мъжа като такъв суровостта и каменното сърце? 'Ми всичкото мъж е също от майка раждано, също си има право на слабост в определени житейски ситуации, на неудържими чувства, все едно тъжни или радостни, неща, за които ние, жените, избухваме в сълзи и тяхната сила руши твърдостта на… Твърдостта на мъжа. Нещо като женската сълза железни врата отваря.
Знам, че смесвам две народни мъдрости, но естествено, че го правя нарочно. Мъжете също плачат.
Генетически няма разлика – малките момченца плачат също така, както и малките момиченца. За отнета от друго дете в пясъчника играчка, за да получат нещо от родителите си, защото някой ги е дръпнал за плитката или ги е пръпънал, от всяка обида. Нормално проявление. Естествено, възпитанието влиза в сила – ти си мъж, какво си заронил сълзи, я се стегни, лигльо с лигльо…
Говорим си за...
Казвала съм такива неща на синовете си. И правилно съм ги казвала. Но не съм ги направила безчувствени, напротив, просто са разбрали, че има емоции, които е по-трудно и по-мъжко да преглътнеш.
Наскоро един млад приятел сподели, че плаче при раздяла с любимата.
„Разбираш ли, вика, на глас плача, хлипам, давя се в сълзи, защото не искам да свършва, не искам да умира нещо, което живее в мен…“
На пръв поглед – ма, другарке, да ти имам проблемите, нали? На втори и трети обаче – не е толкова просто.
Не ми е работата да навлизам в генезиса на неговите спонтанни реакции, та да му обясня, че не плаче заради момичето, а заради собственото си его, затова, че са го напуснали, че са го пренебрегнали.
А когато той напуска? Когато нещо умира в него? Когато е предизвикал неудържими сълзи и горък плач у някое момиче? Смята го за нормално, минава и заминава, подскача радостно с другото момиче и светът е хубав, светът е чудесен, както се пее в песента.
Защото винаги на мястото на една свършила (независимо по какви причини) любов, вече е дошла нова. Първо идва новата, после идват сълзите по старата. И то само от страна на този, който е пренебрегнат.
Ние всички – и жени, и мъже, сме и от двете страни. Непрекъснато. Никога не знаеш кога цветето, което е цъфтяло пред очите ти, няма да осъмне попарено и колкото и да го поливаш със сълзите си, безвъзвратно е.
Да, боли, да, тежко е, да всяка малка смърт е непоносима, поне докато не се зазяпаш по друго цвете, още по-красиво (глупости, естествено че само така ти се струва, ама тъй сме направени, да се самозалъгваме и да се хващаме за всяка сламка в житейския океан, защото винаги тя е спасителната, щом ни е под ръка).
Това го разказвам просто като недавнашен факт, иначе прага на чувствителност у всеки е различен. Универсумът „Мъжете никога не плачат“ не съществува. „Не вярвай на сълзите в мъжките очи“ още по-малко.
Щото, като погледнем реално, то ние жените пък просто винаги плачем с едни чисти и пресветли сълзи, без грам съмнение, а? Друг път! И няма да давам за пример себе си. Лош и неподходящ пример съм.
За личните си чувства стискам зъби, защото такава съм се решила – дори пред себе си нямам право на лигави слабости. О, не съм безчувствена, напротив! Просто нито искам да тревожа най-близките си, нито да създавам радост на враговете си. И не, никак не ми е трудно, въпрос на характер е.
Един мъж наскоро ме обвини, че не съм жена, а машина. След като поне около десетина пъти е ревал (думата е точна) на коленете и на рамото ми с претенции за нещо, което никога не е покълвало в мен. И аз абсолятно честно съм му го казвала, възпитано, приятелски, без да го наранявам. Той никога няма да разбере, че човешкото сърце е една нежна машина (метафората е на Добромир Тонев), която ръждясва от егоистичните сълзи на капризното его.
Та внимавайте, братя и сестри, със сълзите и сополите, пестете ги, спестявайте си ги, ще пресъхнете точно за момента, в който с тях трябва да полеете нещо наистина важно в живота си.
„Искаш да ме разплачеш ли, вика Скъпият, а, това ли искаш! Ей сега…“
Скъпият е актьор и ако не изтиска сълзи на радост или тъга, язък му за годините на сцената и на екрана.
„Сериозно ли еди кой си дойде на среща с теб, водейки си приятелче, кажи честно…“
Аз успявам само да кимна, защото и двамата избухваме в смях до сълзи.
Още от Маргарита Петкова:
- Ти решаваш дали да си с мене, всичко друго решавам аз!
- Разбира се, че размерът има значение!
- Такъв мъж, честен кръст, не ми трябва!
- Нещо забравено, нещо намерено, нещо червено и нещо за после
- Имаш ли любов, имаш всичко
- Мъжът трябва много да яде, тихо да говори и високо да се смее
- Любовта не хвърля трохи след себе си
- Ах, този парещ и изгарящ ноември в очите му с цвят на кестени
- Старомодните мъже никога не излизат от мода
