Това няма нищо общо с обещаваш ли да слушаш, обещай, че ще си изядеш закуската, обещавам да ти купя кукла, лего, смартфон или таблет, ако… Няма и ако.
Колко пъти съм давала обещания, просто за да се отърва от назиданията (родителските, милите, загрижените), колко пъти са ми обещавали (слънцето, луната, звездите, обич до гроб) и никога тези обещания не са били спазвани. Което е най-нормалното нещо на света. Или ги изтръгват от теб, или ги сипят, без да си ги поискал (е, понякога просто умираш да ги чуеш, после се чудиш за какво са ти били). Това е повърхностната страна. Видимата.
Всъщност и невидимата е такава.
Да обещаеш нещо е точно като да дадеш обет. Не обяд.
Въпреки че си спомням как любимият мъж на една приятелка й беше обещал да я заведе на обяд послучай рождения си ден, а малко преди уточнения час й звънна да й каже, че той не може да отиде. Едва ли не извинявай, ама обядвай сама за мое здраве. Така отпадна от само себе си и обещаното последващо двудневно пътешествие за двама.
Слава Богу, иначе тя щеше да се самозалъгва доста дълго по отношение на въпросния възлюбен. Нейсе, преживя го. На мен пък, в млечната ми младост, един ухажор ми обещаваше, че каквото и да се случи, никога няма да съм сама. Винаги щял да бъде до мен. Ей тъй, да ми е под ръка. Пусто аз под ръка и чантата си не нося, а през ръка на без коз не вдигам, та обещанието отпадна от дневния ред. Нейсе, преживя го момчето. Тези примери са бели кахъри, случват се на всеки. Аз не обещавам.
Казвам, че ще направя каквото зависи от мен. Че ще се постарая да помогна. Че в зависимост от обстоятелствата бих или не бих. И след (признавам си) около стотина хвърлени обещания пак в оная млечна младост, се научих, че така не се прави. Как не се прави, ще попитате.
Ами така. Например: Месец април. „Нали през август ще отидем на море, намерил/а съм прекрасни условия еди къде си, между 12-и и 19-и, една седмица с всички екстри, запиши си да не забравиш, резервирам местата.” Да, викам, записвам, забивам, подреждам и пренареждам ангажименти. Месец май. „Ох, да идва по-бързо лятото, че моренцето ни чака!”. Юли. „Нали не си забравила, че съм платил/а капарото?” Не,бе не съм забравила. 5 август. „Нали говорихме да видим дали можем да отидем заедно до морето за няколко дни…” Аз, много бодро: „Да, багажът съм си стегнала, в колко тръгваме на 12-и?”.
Говорим си за...
„Ще ти звънна допълнително” и шест дни ни звън, след което, на 11 август: „Абе, тази година май няма да стане, защото там нещо се е объркало, пък на мен шефът онзи ден ми каза, че някаква работа се отваря във фирмата, а майка ми иска да сварим компотите от праскови тази неделя…” Ако някой си мисли, че след първия април съм се връзвала на обещани планировки, просто не ме познава или не ме чете изобщо.
Нито пренареждам ангажиментите си, нито редя багажи, нито разчитам на всички екстри. На никакви екстри по принцип не разчитам, освен на тези, които си направя сама.
А в случая на море съм била между 4 и 11 август на съвсем различно място, уредено през май. Нали виждате, че от 12 август всъщност съм свободна, ако случайно. Но случайно няма.
Втори например: Пада ми пломбата. Докато вечерям заедно с друг/а приятел/ка.
„Ауу, ама това не търпи отлагане, още утре ще се обадя на моя зъболекар, златни ръце има, при това ще ти направи отстъпка, гарантирам…”. След една седмица: „Нали не си ходила още за пломбата, говорих с моя човек, другата седмица ще те вземе!”. След около два месеца, през които сме говорили по телефона, виждали сме се седем пъти и сме си коментирали статусите във фейсбук,
„Слънчице, абе ти нали имаше някакъв проблем със зъбите, какво стана?” „О, объркал/а си се, аз не съм имала такива проблеми, слънчице!”. „А, слава Богу, значи съм се объркал/а…” Цун-цун! Проблемът аз съм си го решила още след второто обаждане, защото е ясно, че ще се оттече.
И – не, не виня никого.
Човек обещава да направи нещо за теб, без да си го молил, в момента дори си вярва, прави го от сърце. Но едно е да обещаеш, съвсем дванайсето да го изпълниш. И – не, не оставам с лоши чувства към обещаващия. Той не е виновен – толкова си може. При това сто на сто е искрен, когато щедро поема ангажименти.
Само че аз, във вече восъчната си зрелост, имам пет броя приятели, с които не си даваме обещания, а просто правим един за друг каквото ни е по силите и възможностите.
Даже не се питаме, знаем си и зъбите, както е рекъл народът. И толкова други добри познати имам, не съм саможивляк, помагат ми, помагам им, помагаме си с добра дума, с информация, с две споделени чаши вино и три часа напоително общуване, животът е хубав и лесен, когато го приемаш откъм нормалната му човешка страна.
Без биене в гърдите, без пъчене, без надскачане, без декларативност. Без помпозни показваници виж какво (ще) (на)правя за теб. Направи го. И го забрави. След като го направиш. Защото трето например… Но това е друга история. Дали ще ви я разкажа? Не обещавам.
- Мъж искам, сега го искам!
- А на следващия ден срещнах Иван…
- Не съм ти вързана в кърпа!
- Любовта побеждава всичко? Дръжки!
- Скрити съкровища от спомени, сладки записи на живота или просто усмивки от старите ленти
- Байпаси за любовни инфаркти не са открити!
