Всяко нещо е за сметка на друго нещо. Т.е. както казват, за да постигнеш едно, трябва да жертваш друго. Кое си заслужава и кое не – първо решаваш, после го правиш, пък накрая резултатът е я камилата, я камиларят, но такива са вселенските закони.
Само че как изпълняваш неписаните вечни божи заповеди, си е единствено твое решение. Но това за сметката е абсолютно вярно.
Аз две години жертвах част от свободното си време за губи-време. В разговори без особен смисъл, в изслушване на монотонни екзалтирани монолози, които дълбоко не ме интересуваха, поддържах комуникацията с междуметия и въпросчета от рода на а тя?, а той?, преглъщах нервни изблици и дитирамби, не че ми беше трудно, ама адски досадно.
Но! Правех го абсолютно осъзнато, защото (нали не сте забравили – едното за сметка на другото) имах цел. Самосъхраняваща и напълно заслужаваща тези поносими усилия. Понякога се налага. Губи-времето се изплащаше двойно и тройно с това, че запазвах ненакърнена и защитена истинската си връзка.
Може да не се съгласите с мен, но не обичам афишираните връзки, подкрякването, че с еди кой си сте станали неразривни, не мисля, че светът го интересува с кого си лягам и с кого ставам, пък ако има нездрав интерес, толкова по-добре – нямам намерение да му го задоволявам.
На 16 години много се фуках с училищното си гадже и ми харесваше да ми завиждат, на 21 ми беше гордо от университетското ми гадже, но пораснах (не само на години) и разбрах, че показността не привнася нищичко към чувствата. Понякога даже напротив. Опит. Мой. Не ангажирам никого със споделянето му.
Споделянето на чувствата е само между двамата, обзети от тях. Останалите – кой както, моите чаршафи се ветреят на моя балкон. С кого ги мачкам си знаем двамата. Точка.
Та – ай, дай да се селфим, дай да се отбележим (насред фейсбук, божкееее), дай да отидем на купон (двамата! абе чоджум, това не значи един с друг, един за друг и един в друг, ако само искаш да го демонстрираш, личи си, няма как да хване дикиш нещо, несъществуващо реално), но на мен това ми беше, съжалявам, че ще го кажа – удобно.
'Ма нека ме спрягат с някого, аз нали си знам, че не съм спрегната с него. Пак точка.
Любовта е в друго спрежение и не всекиму е дадено да го знае, хеле пък околната флора и фауна. Та – мога да демонстрирам перфектно несъществуващи отношения тъй, че на флората и фауната направо да й се завие свят на венчелистчетата и да й настръхне оперението и козината. Това за волското ми търпение вече съм ви го споделяла, знам, че то винаги си заслужава. Защото винаги има защо.
Два изгубени часа в светско бръщолевене са нищо работа, при това докато скъпият ми човек си има своя работа, после ще си разкажем на вечеря как е минал денят ни. Той понякога се ядосва на чуждата глупост, ама това го пишем в графата „няма друг начин“.
Целта оправдава средствата. Отклоняването на вниманието от личния ти живот не е непочтено средство, нито съм крала, нито съм мамила, нито съм пожелавала нещо, принадлежащо на ближния. Тихо и кротко си пазех къде е ключът за сърцето ми, защото този ключ никога не се оставя под изтривалката пред вратата, под саксията на прозореца или под третия камък до входа вдясно.
Говорим си за...
Той е спуснат в сърцето на този, когото обичаш и си седите с него заедно уютно и сигурно, даже с взлом не могат да се доберат до вас двамата като цяло.
В случая – защото флората и фауната е в неведение, тя си мисли това, което вижда, по-навътре е недостъпен оазис, простете за поетичния израз, аз все пак съм и романтична. Но съвсем неромантично, а съвсем рационално, в крайна сметка си постигнах целта – точно така, както си я бях поставила. Едното несъществено за сметка на другото – мечтано и реализирано.
Когато нещата са ти ясни, знаеш кое за какво. Простичко е. Губи-време за прекрасно споделено време. Леле, как си струва!
„Скъпа“, Скъпият е свалил един мноооого стар филм, „Ключ без право на предаване“, „абе къде ти е ключът, който ти дадох първата сутрин?“ (Този луд човек тогава слезе за закуска уж, върна се с букет рози и със всичкия си акъл ми беше извадил ключ от апартамента си…)
Пресягам се към чантата си и вадя ключодържателя с голямо сърце от розов планински кварц. В джоба на сакото му има същия ключодържател с ключа от вкъщи.
Едното за сметка на другото, нали?
Още от Маргарита Петкова:
- Не на оня се ядосвам, а на себе си, че съм го търпяла
- Как се променят мъжете!
- „Аз какво направих за теб, а ти…“ Колко грешна фраза!
- „Аз всеки ден изневерявам на всички жени в света с теб“
- Той ме научи да (се) обичам
- Тихата вода е най-дълбока. Аз си имам път, а ти продължавай да крещиш от брега
- Не вярвай на сълзите в мъжките очи…
