Не ми се е случвало често, въпреки че съм много търпеливо човече. Изчаквам, премервам, премислям, претеглям за и против, ползи и вреди и обикновено гледам да се поставя на мястото на другия, за да си намеря евентуалните грешки, фалшиви сигнали, двусмислени ситуации. Смятам, че така е редно.
Първо нашите кусури да си видим, после да преценим чуждите. Разбира се, когато обектът си заслужава, свързва ни обща работа, общи интереси, приятелство. Ние обикновено се плъзгаме по повърхността на отношенията, докато те неизбежно се задълбочават. После се оказва, че единият не може да плува. И потъвайки, се вкопчва в другия, повличайки го към собственото си дъно.
Отначало си мислиш, че е попаднал на подводна яма и гледаш да помогнеш – сработили сте се, прекарвали сте весело заедно, бъбрили сте си и сте се смяли, доверявали сте си минали неща и житейски възгледи, безкористно и удовлетворително. Ама ти така си го приемал и така си го разбирал, а отсрещната страна е имала други въжделения. И ти не си се усетил навреме. Твоя грешка. Да, можеш веднага да ритнеш давещия се и да се освободиш от хватката, но освен приятното до този момент общуване, работите заедно, тази работа на теб ти трябва, защото не можеш да кукнеш вкъщи и да фотосинтезираш или просто да вегетираш, животът не дава. Вселената не дава.
Другата страна, която вече се е превърнала в своего рода крепостна стена около теб, чудесно разбира, че по този начин те държи и започва да си разиграва коня първосигнално. Поставя те в шах – ще ми играеш по свирката, иначе ще ти врътна кранчето на доходите.
Започнах с това, че второто ми име е търпение. Но свърши ли ми търпилото – плюй си на петите, момче, ако нямаш акъл да влезеш в релси. Ще те изчакам. Ще се правя на три и половина, дори на три цяло и четиринайсет, защото вече съм ти вдигнала мерника. А ти, пенявейки се, не си се усетил как си се разкрил и аз точно там ще ударя. С кротката си иначе рибя опашка. Година и 11 месеца след първата ти проява на неоправдана агресия, след неколкократните сериозни разговори как добре работим заедно и бих искала това да продължи така, но единствено и само това.
Говорим си за...
Пак можем да се смеем и да си правим селфита, да пием кафе и да се забавляваме, да си говорим и да слушаме музика, но дотук. То не чува или не иска да чуе. Все едно – аз търпя, оглеждам си внимателно шахматната дъска, проектирам всички евентуални негови ходове, за да съм подготвена. Пресметлива ли? Не, не съм пресметлива в обидния смисъл на думата, просто обмислям. Винаги. Досега тази тактика не ме е подвела. Никога.
И не, наистина ме е яд на себе си за изгубеното в търпение време, но от друга страна съм благодарна за научените уроци.
Все пак животът е училище – някои едва стигат до задължителното основно, други криво-ляво избутват университет, трети продължават и продължават напред и нагоре. Трудно е, но в това е смисълът. А който иска да работи, винаги си намира достойна работа, без нерви, лигавщини и мъчителни усилия да превъзмогваш себе си за сметка на осигурителния стаж.
„Скъпа – вика Скъпият, докато тръгва да изхвърля разни изработени вече ръкописи, с които съм сложила край на една неприятна зависимост. – Ядосай ми се, скъпа, моля те, ядосай ми се! За да съм сигурен, че ме търпиш…“ Да го търпя ли?! Не мога да се стърпя да не го прегърна! Веднага! Боклукът може да почака.
Прочетете още от Маргарита Петкова:
- Как се променят мъжете!
- „Аз какво направих за теб, а ти…“ Колко грешна фраза!
- „Аз всеки ден изневерявам на всички жени в света с теб“
- Той ме научи да (се) обичам
- Тихата вода е най-дълбока. Аз си имам път, а ти продължавай да крещиш от брега
- Не вярвай на сълзите в мъжките очи…
