Михаела Петрова
Има хора, които не умеят да се грижат за другите. Не им се удава. Аз съм от тях. Опитвала съм се. Дори понякога съм подхождала с ентусиазъм, но той обикновено е угасвал бързо. И цветя не мога да гледам. Понякога си купувам. Привличат ме, харесват ми. Купувам им красиви саксии. Седя, гледам ги, потъвам в тях, радвам им се. Ден-два се грижа. После ги забравям. И те, милите, увяхват.
Знам, че ще ви направя много лошо впечатление, но често предпочитам вече откъснати цветя. Така или иначе някой ги е отгледал в оранжерии, откъснал и пренесъл до цветарските магазини. Ако не ги купи никой, пак ще умрат. Далеч по-добре е да има кой да се порадва на красотата им, а после да събере изсъхналите цветчета в кристални купи и да украси дома си, без да му се налага дълго да се грижи за тях.
Така обичам да гледам и облаците. Да се взирам в тях, да ме омагьосват, да се сливам с тях и да не съжалявам, че формата им бързо се разваля. Да не страдам, че огнените им цветове изсветляват, потъмняват или се разсейват. Определено бих могла да кажа, че облаците ми спестяват всички главоболия и притеснения на последващата грижа за поддръжката на изживяването, което имам с тях.
Много обичам кучета. Но само да си играя с тях. Имах веднъж. Не го гледах аз, а родителите ми. Разхождах я понякога, купувах ѝ играчки, играех си с нея. Ако трябва да съм напълно честна, дори не зная с какво я хранеха нашите. Радвахме си се взаимно без да се грижим една за друга. Към котките съм леко безразлична. И не бих си причинила коте, колкото и да е сладко.
В същата логика, не мога да се грижа за мъже и за деца. Независимо, че мога много да им се радвам. За моето дете ми помагаха. Аз си играех с него. Както обикновено правят бащите. Ходех на работа, а вечер си играехме, четяхме книжки, гледахме филми, строяхме разнообразни неща с конструктори. Това беше възможно заради помощта на майка ми и баща ми, разбира се. Нямаше да има как да го играя така безгрижно, ако не бях избрала да ме отменят в онова, което не ми идва отвътре.
В това отношение, мисля че съм късметлийка. И подозирам, че не е точно късмет, а така съм си го избрала. Отива ми на натюрела, който много по-късно осъзнах като житейската философия. Разбира се, самолинчувах се понякога, че забравям да се погрижа за нещата и хората, които ми доставят радост. Но това беше докато не схванах нещо, което бих нарекла „динамиката на енергията на грижата“.
Нека да е цвете. За удобство. Няма никакъв спор, че е много красиво, когато има живи цветя у дома, които ти доставят радост. Ухаят, ентусиазират те, когато цъфнат. Сякаш ти отговарят с любов за грижата, която полагаш за тях. Хубав е този обмен. Не споря. Но колкото и да е хубав, на някакво ниво поражда зависимост. И техният живот и цъфтеж става зависим от човешкото внимание, поливане, пресаждане, зазимяване. И ти ставаш зависим от това живо нещо. Когато пътуваш, трябва да ангажираш някой да ги полива. Ако ги забравиш и те посърнат, те хваща яд, дори може да изпиташ чувство на вина, че си бил небрежен към удължаване на живота и красотата им.
В полето, или там, където цветята и растенията могат да растат според природните си цикли, те оцеляват или не, но при всяко положение се справят. Когато минеш покрай тях, можеш да стоиш и да ги съзерцаваш, да общуваш, да се опиваш от аромата и цветовете, да се слееш, ако искаш и можеш. И после да продължиш по пътя си, обогатен с преживяване, което не те товари с отговорност и обвързване. Култивирането чрез грижа на някакво ниво отнема способността на растенията, животните, хората да се доверят на инстинктите си не само за оцеляване, но и за последваща естествена еволюция. Отнема суверенитета.
Това култивиране е толкова силно вкоренено в нас, че е издигнато до висоти, в които да се грижиш за другите, се счита за висша форма на емпатия. Добродетел е да се погрижиш за другите, дори когато ти не си окей. В това отношение, динамиката на енергийният обмен между нас е много интересна. Сякаш ни трябва нещо, което приемеме като по-слабо от нас, същество или растение, което изглежда сякаш „не може да се справи само“. Тогава в нас изникват неподозирани сили.
Невероятно голям е броят на семействата, които не се разделят макар да имат все по-малко общо и любов помежду си, просто защото са убедени, че другият няма да се справи без тях. Все по-голям става броят на родителите, които издържат децата си в някаква степен до много голяма възраст със същото убеждение – че те няма да се справят сами. Знам го дори от собственото ми семейство. Знам и какво се случва, когато отпадне необходимостта на много грижовните хора да отглеждат някого – рухват. На момента.
Веднъж едни приятели, които се занимават с някакви модерни неща от типа на енергийна психология и лечителство, ми споделиха като на свой човек: „Ох, дано някой се обади за индивидуални, че сме без грам енергия. Нали знаеш, само когато даваш получаваш“. Упс, усетих, че нещо ме хвана за гърлото. Не знаех какво е. Позволих да навляза в динамиката на енергията на този модел на енергиен обмен между нас, хората. И това, което усетих, ме стресна. Имаме нужда някое същество да се откаже от собствената си сила, да позволи някой друг да я вземе, за да му я върне под формата на грижа или лечение. Точно така го изживях.
Можеш да даваш, разбира се. И е много хубаво. Но аз предпочитам да следвам инструкциите на стюардесите за кислородната маска – първо я слагаш на себе си, ако ще да си с бебе на ръце. Ако някой съзнателно поиска от мен нещо, с което мога да помогна, не се съгласявам, когато не се чувствам добре. Не искам да взимам неговата енергия и да му създавам илюзия, че е зависим от мен. Приемам да помагам само с това, от което самата аз имам много. Онова, което ме кара мен самата да се чувствам добре.
И продължавам да не се грижа за облаците, цветята, животните, дори и децата. По-приятно ми е да уважа и да се наслаждавам на техния суверенитет. И когато си общуваме, това да бъде защото ни е приятно „да си играем“ заедно. А не защото някой от нас се отказва от личната си сила, за да има причина някой да друг да се погрижи за него.
Не е лесен този обрат. Той е някак срещу статуквото. Приемат те като егоист. Но точно аз нямам никакъв проблем с бранда „егоист“. И знам, че това, което ме движи, е творческия процес. Приятен ми е както когато съм съвсем сама и се забавлявам с идеите си, така и когато има екип, с който се чувстваме равностойни и ни доставя удоволствие заедно да създаваме. Може би затова харесвах и телевизионните ефири – изживяваш цялото предаване в момента на случването му и веднага след това, това вече не съществува.
Има и такива хора – като мен. Те се чувстват добре, когато следват потока без да полагат усилие да удължават и задържат моментите на екстаз, вдъхновение и радост. Изживяват ги и позволяват да отминат. Не очаквайте от тях да се погрижат за вас. Това е против същността им.
