Накъдето си насочиш вниманието, натам ти става пътят

Хем си го знам, хем всеки път се учудвам. И все по-често се очаровам как функционират нещата. Нали знаете за онази концепция, че всичко е математика - и музиката е математиката, рисуването, писането, готвенето, минутите на електронното табло на градския транспорт, ако щете. И математиката влияе на решенията ни повече, отколкото привидно си мислим.

Ето, например, днес цялата ми идея беше да пиша в едно кафене, което е близо до място, на което имам да свърша работа, която точно днес не ми е приятна. Практично реших да ги съчетая. До там стигам с тролей. Обаче таблото показваше 14 минути и си промених решението - отидох в най-близкото писателско кафене на пеша разстояние и няма да отида да свърша онова, което така или иначе не ми се правеше. Няма да отида и когато и да е друг път, ако електронното табло за тролея показва повече от 4 минути. Каква математика е тази, ще кажете вие? Тези 14 минути събираш ли ги, делиш ли ги, корен квадратен ли са от нещо? Нека кажем, че това е “математиката” на естествения поток, както съм си я нарекла. Онези малки подсказки, че си синхронизиран с “точното време, на точното място”. И не ми казвайте, че сте безразлични, когато погледнете телефона и той е изписал еднакви числа, особено 11:11.

Още от Авторите

Хората от близкото ми обкръжение знаят, че съм много зле с математиката. Не мога да смятам наум, примерно. И с лист и химикалка ми е нужна концентрация. Това много ме напрягаше навремето с приятелите, с които играехме бридж белот. Но само тогава. През останалото време смятах, че ако съм си свързана с интуицията, математика хич не ми и трябва. Мога да бъда на точното място в точното време и без да знам какви цифри стоят зад кривите на случайността. Понякога ме напрягаше и като ми свърши заплатата пет дни, след като съм я получила. Математиката на това как съм се оправяла през цялото останало време и до ден днешен за мен е загадка. Обаче знаех, че като потъна в моите светове и забравя за този проблем, нещата някак се самонаместват. Идея нямам как. Не ме питайте.

Е, разбира се, че взимах и заеми от приятели, докато не се появиха кредитните карти. Много ми олекна. Заемите от приятели са гадна история. Все на някого за нещо си длъжен и остава един смутителен нюанс в приятелствата. Точно като в онзи виц за Киркор и Гарабед, когато единият бил на гости на другия. След като си тръгнал, да кажем Киркор, се обадил на приятеля си и казал: “Знаеш ли, на шкафчето до вратата имаше едни 20$. Ти като си тръгна ги нямаше”. Гарабед бил изумен: “Как може да си помислиш такова нещо, аз съм най-добрият ти приятел, сигурно е станало течение и са хвръкнали”. “Точно така е станало - отвърнал Киркор - намерих ги, бяха хвръкнали, но остана едно неприятно чувство във въздуха”.

Кредитните карти бяха гигантско облекчение по отношение на това остатъчно неприятно чувство във въздуха. Понеже не мога да смятам, лихвата по тях въобще не ме интересуваше. Но беше невероятно освобождение по отношение на преоценката на приятелствата. Освен това, появата на кредитните карти ме освободи от напрежението, че заплатата свършва в момента, в който я получа. В началото банките ги раздаваха все едно е задължително и аз приемах, който и да ми предложеше. Въртях ги. Харча, харча от една, погасявам с друга - такива неща.

После дойдоха книгите на Кийосаки, както и разни други. Например на една мадама - Сузи Орман, която в прав текст, още в първа глава на книгата си “Законите на парите”, обясни, че първото нещо за личното благоденствие е да не лъжем себе си. Защото постоянно го правим. И това съвсем не се отнася само за материалните неща. Отнася се за абсолютно всички емоционални - също. Дори с по-голям императив, защото там сме по-умели в засилване на илюзиите, тъй като нямаме кристално ясен числов измерител. Така нареченият “материален свят”, т.е. математиката, само помага да схванеш, че ако самозалъгването не работи в сферата на финансите например, то категорично няма как да функционира и в емоционалния ни свят. Нито в творческия, нито в който и да било.

Да, когато един творец е потопен в работата си, той за известно време отпуска гравитационното поле на материята. Когато създава своите светове в главата си, разгръща въображението си. Той създава разнообразие от потенциали, които биха могли да бъдат материализирани или изживени. Създава платформи за преосмисляне на хиляди неща. И в тези моменти, абсолютно нищо не му трябва. Стигне ли обаче до четката, перото, струга, инструмента за материализация, не съществува вариант да го направи без структура. Оставяме настрана дори какво му трябва като материал и че то има цена. Да кажем - има го материалът и идеята. За да се осъществи, има нужда от структура. В поезията има стихотворни стъпки, които са чиста математика, като нотите. Художниците, скулптурите ползват геометрия, Фибоначи и позиционират творбата си в геометрична форма. Всеки телевизионен или филмов продукт, театрална постановка, дори и само с един актьор и един стол за декор на първо място, имат структура. Без структура нямаме нищо, никаква материализация, на нищо.

Говорим си за...

Може би тези неща са ви ясни и само аз не съм ги разбирала, защото съм била фантазьорка в по-голяма част от живота си. То е по “дизайн”, така да се каже. Но ако сред читателите тук има и други “фантазьорки по дизайн”, които понякога зяпват “Ама защо така се получи?”, да си знаят, че е от математиката. Тя не бърка. Наложи ми се да го науча с годините.

Например, когато бях в продуцентски център на НДК, четири години се занимавах само с бюджети. Изкуството го гледах заедно с публиката. Предварителните разговори отнемаха не повече от половин час, защото знаех кой какъв продукт е способен да създаде. Всичко останало, което работех, бяха цифри. Накрая се бях “деформирала” - не можех да гледам постановка нормално - като история, а като седна в салона, започвах наум да смятам колко им струва продукцията. Аз, дето не можех да сметна колко точки имаме в бридж-белота.

Наричах го “деформация”. Все още се чувствах някак странно опетнена, че един вид не се забавлявам или не прониквам в дълбокия смисъл, който носи на емоционалния ми свят един културен продукт, а го смятам като някаква “бяла якичка”. Вместо да се държа като нормален творец, който е над материалните неща, нищо че бедства.

Въобще, целият този наратив, че материята, видите ли, е злото в този свят, е генерално сбъркан. Цъфналата вишна, която ме очарова и снимах вчера, въобще не се тревожи, че ще материализира вишни. Които няма да снимам, защото няма да са така красиво разгърнати в тяхното си Фибоначи. Но бих ги изяла, когато достигнат етапа на геометричното си окръгляне, съвсем както би го направило едно животно и това ще ми хареса.

Случи ми се и сама да се справям с апартамент, без да мога да оставя всичко на някой от любимите ми приятели топ-архитекти. Мислех, че нямам пространствено мислене. Но седях с часове и гледах, и гледах, и си представях, а после мерех и смятах. Смея да твърдя, че се справих доста прилично с геометрията на пространството.

Още от Авторите

Никога не ми е хрумвало и за секунда, че ще работя нещо, в което са замесени числа. Освен числата в монтажните апаратни, които отмерват колко секунди може да си позволиш да задържиш един кадър. Спомням си, че като млада репортерка, ги сънувах първата година тези числа. А в активния си, зрял телевизионен период, на око и ухо можех да отмеря 40 секунди. Но въпреки това, не ми хрумваше, че бих могла да гледам само екран с цифри и те да ми говорят нещо. Без картинка и без текст.

Сега, по някакъв начин, това което работя, е свързано с числа. В началото те нищо не ми говореха. Но шефката веднъж каза: “Зад всяко число стои много труд и много човешки съдби”. Опитах се да кажа, че то е така и с всяка буква, но май беше излишно и претенциозно, защото в крайна сметка, не съм отишла да работя там заради буквите.

И парадоксът за мен самата е, че с всеки изминал ден започвам да разбирам много неща от тези числа. “Говорят” ми какво къде се случва и как се развива. Много съм далеч от това да печеля от новопридобитото си умение, но със сигурност мога да кажа, че постепенно откривам очарованието на това, че информацията за това как се движи света, се разгръща чрез числата. И най-важното - през ума и емоцията тотално не ми минава мисъл и чувство, че това ме опетнява.

Спомням си, че през 2008 г. за първи път ми се прииска да навляза в този свят, но ми се стори супер сложно, много скучно и много математика. Намерението и вниманието обаче подредиха нещата през следващите години, така че свикнах и преходът стана естествен, без дори да разбирам, че се случва.

И знам, че ако тогава бях видяла светлинно табло на “тролея на намерението” и на него пишеше, че идва след 16 години, щях да кажа - "Абсурд, не мога толкова да чакам." Нито да полагам усилия за нещо толкова скучно. Я да отида да си пиша в близкото кафене. Майтапът е, че това е начинът. Веднъж въобразено и почувствано, намерението го има, станало е възможен път и няма нужда да седнеш и да чакаш. Може да правиш някакви други неща. Включително секс.

Може да не разбереш през цялото време, че си стъпил на този път, докато не се прояви. Дори и когато се прояви, пак може да не разбереш, защото изглежда, че е дошло съвсем естествено, а ние хората, признаваме за постижение само нещо, за което сме се трудили, мъчили, полагали осъзнати усилия. Когато нещата се случват естествено, както цветовете на цъфналата вишна ще се превърнат в червени киселки топчета, хич не го приемаме като “В живота ти идва това, което си посял”, а даже често много мрънкаме в стил “Вишната е кисела. И кой ще я бере сега?”. До момента, в който не седнеш в някое кафене да го опишеш и си кажеш “Ахаа-а-а”.

Факт, пътят сам те води, макар и като в сложно логаритмично уравнение. Можеш да го забележиш и предварително, но по числата. Стига да започнеш да разбираш какво ти говорят. Истина е. И е очарователно.

Прочетете още от автора: