Наскоро психологът Пламен Димитров ми каза изречението: „Знаеш ли кога на едно дете му се пробужда Аз-ът? Когато за пръв път успее да заблуди родителите си“.

Да тичаш в предначертаната пътека, означава, че си осъзнал своя път на индивидуалност. Има едно капанче, обаче.

„Манипулирам, значи съществувам“ е прекият извод, а „Изкуството на манипулацията“  може да стане доживотна роля. Стига да проумеем  навреме факта, че да манипулираш и себе си е обратното на образуването на аз-а. Губиш се.  

Влизате ли вътре в себе си достатъчно често и достатъчно дълбоко? Ако сме многоетажна сграда  - имаме от мазе, до тераси и изглед от покрива. Хубаво е да обитаваме всички тях. И, ако сутрин рано е хубаво вятър да духне в косите и очите да погледнат небето, то вечер – да си слезем до мазетата. До затворените куфари, снимките, мечтите, плесенясалите  буркани, че и призраците там долу.

Те си ни чукат по прозорците,  будят ни в 3 през нощта, понякога ни спират в градинката, докато разхождаме кучетата или ни разплакват на  посредствен филм. Нашите призраци, мечтите от миналото и страховете от бъдещето.

Те искат да ни кажат нещо. Например като това – какво забрави от дръзновението си? Кого мразя и защо? На кого отмъщавам?  Защо не мога да простя?

Това са гласовете на отлъчените приятели, там са гласовете на отишлите си родители, там са гласовете на хората, които изобщо не харесваме, но пък продължаваме да чуваме.

Там е и оня детски глас, който за пръв път е успял да манипулира родителите си.  А успял ли е да порасне и да се различи и днес като уникално човешко същество?

Несъзнаваното или подсъзнанието е огромната ни мощ и взаимодействие с това, което сме в космическото измерение. Там са отговорите за ражданията ни, духа ни, мисията ни, същността ни.

Има разлика между това, което шуми в мозъка ни да днешни хора с отговорности и роли и това, което говорят тези гласове в тихите минути. Толкова е тихо, че отеква  трясъкът  от страха да ги чуем. И  бягаме, бягаме и запълваме… с каквото ни падне понякога. За да си получим лесните отговори и да вземем бързите решения.  

Там вътре, в тишината на слизането в мазето и изкачването към небето е свързването  със себе си. Тази нишка е съществото ни. Изразява се в едно вътрешно дълбоко спокойствие и тишина. Вятърът на външните обстоятелства не би трябвало да ви издуха от него. Може и да се буним  и гневим на външен план, но там, дълбоко в себе си сме наблюдатели. Възприемаме, приемаме, реагираме. 

Толкова.

Кой съм аз е най-важната ни работа. Най-важната ни среща е тази със себе си.

Не бързайте да се спасявате с  други хора в живота си, за да се случи той.  Първо тръгнете към това чудно нещо – да разберете и приемете  всичко в себе си – от мазето, до тавана. Тази недвижима на пръв поглед собственост, може да се саморемонтира, чисти и дори да се премества.

Ще почувствате, че сте добре и без други хора. Не защото сте съвършен. А защото сте  самодостатъчен. Самоуважение, възприемане, контрол.

Следващата стъпка е да се  свържете с другите. Пълноценно, във всякакъв вариант. Като любовници, партньори в бизнеса и живота, приятели.

Вървете по собствения си път и нека да е споделен с хора, които също вървят по своя собствен път. Общото е споделяното между самостойни и осъзнати личности, срещнали, познали и признали себе си.

Кой е казал, че е лесно? Не и аз. Но е чудесно.

Още от Ива Дойчинова:

• Половете са два, трети няма
• Тате, стига ли ти пенсията?
• Западът е провинция, ако се вгледате обективно: какво им липсва на шотландците, което ние го имаме в изобилие
• 2017 –а се забавляваше с мен
• Какво не разкри секс скандалът в Холивуд