Всеки има плаж, на който обича да сяда, когато иска да остане насаме със себе си. Това е ръбът на собствения ни свят. Това е мястото, където сме до болка откровени и искрени, защото пред нас е далечният хоризонт, към който бързаме цял живот, но никога няма да достигнем.
Когато сме приседнали край река, трябва да проявяваме търпение. Когато сме край морето, повечето от нещата вече са се случили и в състояние на покой изпитваме наслада заради факта, че ни е било дадено време да живеем.
Има самота, която е от изключителна важност за нас. Онази самота, която ни кара да вярваме, че за миг само ние и единствено ние имаме значение в свят, който бавно върви към собствената си гибел. Съзерцанието е присъщо на онези, които не биха се предали, за които миналото е само начин да осъзнаят, че да продължиш напред, означава да вярваш в силите си, означава, че най-после си успял да се заобичаш с хубавото и лошото, присъщи за същността ти.
Има самота, в която „обичам те“ отеква не като нещо изгубено, а като напомняне, че някой ще продължава да има нужда от нас, защото харесва начинът, по който се усмихваме, защото е станал зависим от начина, по който прегръщаме и показваме любовта си. Погрешно е да смятаме, че задължително някой трябва да седне в близост, за да споделя възторга, който такава самота извиква в душите ни.
Самодостатъчност е състоянието, което вярвам, че всеки от нас трябва да изпитва от време на време, за да се отърси от глупавите неща, които безсмислено позволяваме да влияят в отношенията с другите.
В приказките, докато седим на брега, реките сменят цветовете си. Надяваме се, че след черната вода ще дойде златната като заслужена награда за дългото чакане. А докато чакаме, животът преминава през нас като ураган, който ни опустошава, докато не осъзнаем колко време сме изгубили, вместо да се радваме на красотата.
По-добре е да вървим покрай реката, да се възхищаваме на неспирното ѝ течение и наблюдавайки различните ѝ състояния, да не забравяме, че винаги остава вдъхновяваща.
На плажа е различно. Самотата там е просто силует на мъж или на жена, които гледат право напред към хоризонта. Знаят, че няма да го достигнат и че колкото повече го приближават, той толкова повече ще се отдалечава от тях.
Самота, в която гларусите огласяват в хор сбъднати и несбъднати молитви на хора, които просто ликуват – тихо, незабележимо, но толкова ясно, че морето няма как да не им отвърне с любов. А неговата винаги е искрена. Независимо от сезоните.
