Драгомир Симеонов
Баба ми Цеца не се имаше за голяма готвачка, а готвеше фантастично. Не знам дали беше някаква излишна скромност, та да бъде кокетно похвалена. Или пък наистина не смяташе, че е на нивото на майка си, прабаба ми Василка. Нея не си я спомням, но легенди се разправяха за табиетите и майсторлъка й. Дъщерите и бяха обучени в него, обаче винаги си знаеха мястото в тази йерархична кулинарна структура. Баба ми, като изтърсак, се беше въплътила в ролята на най-неопитна, макар всички да знаеха, че отдавна не е така.
Триумфът й винаги изглеждаше много временен. Просто станимашките й сармички някой път ставаха по-хубави от тези на леля ми Мара или леля ми Невенка и всички потвърждаваха това, но без особен драматизъм. Авторката им се извиняваше за възрастовото неподчинение и каките й прощаваха, че неочаквано е по-добра от тях. Всъщност това не беше състезание, по-скоро детската им подредба в игрите. Но така или иначе баба ми твърдеше, че не се има за голяма готвачка.
Дядо ми Миро от друга страна се смяташе за извънредно сръчен. Уви, сръчността му беше повече проява на творчество и далеч по-малко техническо умение. Той поправяше счупени дръжки, като ги лепеше с епоксидна смола, после навърташе въженце около мястото и чакаше да изсъхне. Беше едновременно грозновато и самобитно като племенно изкуство. Откак го знам, не спираше да го практикува без елемент на усъвършенстване, убеден, че това е върхът в традицията на крепителните чалъми. Нищо, което се потрошеше, не биваше изоставено, без дядо ми да го превърне в авангарден домашен примитивизъм.
Кухнята им беше спретната, удобна и вехта. Посудата очакваше назначенията си, изрядно строена в шкафчета с презалепени дръжки и пантички, овързани с толкова тел, че едвам се отварят. Двамата бяха царе на икономичната импровизация. Да има, да купим – викаше баба ми – ама няма. Отнасяше се за всичко, което не купуваше и за някои неща, които аз безразсъдно поглъщах, а те бяха дефицитна стока. Меренко. Така съм я запомнил баба ми да казва за неща, които й изглеждат прекалени. Главно за моя апетит се отнасяше.
Винаги готвеха заедно, да си правят компания. Тя – не особено горделив виртуоз и той – зареден със старание и възприемчивост.
Понякога нямаше нужда от него и той отиваше на терасата или да хвърли боклука, но в повечето време му се възлагаше третостепенна помощ по подаване, забърсване и преместване. За да не се чувства излишен, баба ми настояваше, че умее да готви някои неща по-добре от нея, но според мен просто му ги беше отстъпила като сравнително лесни.
Дядо ми режеше лук, месеше кюфтетата, белеше картофи, чистеше риба, отваряше буркани, обезкостяваше пържоли, пресяваше брашно, махаше костилки, затваряше буркани и понякога завиваше сармичките. Неговите не достигаха челните места в сестринската класация. Между другото печените му кюфтета бяха велики, но с пържените тя предпочиташе сама да се заеме, че уж му ставало лошо като стоял дълго прав пред котлона.
Менюто на баба ми беше далеч по-живописно. В него изобилстваха гозби с непонянти имена, донесени от беломорските преселниците заедно с покъщината. Топчетата в супата например бяха юварлаци. На винения кебап се казваше тас. Суван пиле изискваше тонове кромид и арпаджик. Половината мусака беше винаги с пържен патладжан. Бамята се обработваше по тайнствен начин, да не се точи. Никога не вкусих имам баялдъ, защото нямаше как да стане като на прабаба ми. А и хубави патладжани няма за него. Да има, да купим. Ама няма.
Закуските бяха изцяло нейна работа. Дядо ми не се месеше в тях. А може и да се е месил, това е било преди аз да се събудя. Ставах, и вече имаше пълна купа с тиганички, лангиди и други тям подобни, които сигурно познавате под по-прозаични имена. Ядяха се със сладко. Миро, отвори буркана. И сиренце. Меренко, моето момче.
Десертите представляваха особена област. След като е пресято брашното и разбъркани белтъците на сняг, той отстъпваше, а тя продължаваше чевръсто да смесва съставки, докато прелиства една архаична тетрадка. Тая тетрадка й беше кулинарната библия. Страниците й имаха цвят на карамел. Времето ги беше патинирало, но също така и температурата на печките, до които са разлиствани. Баба ми нямаше доверие само на размаха си и слагаше необходимия продукт само след внимателна консултация с иструкциите за грамажа. Иначе пак мереше на око или с чашка. В тази тетрадка имаше хербаризирано толкова брашно, захар, изсушен белтък и какао, че ако се изтупа, щеше да има за един скромен кекс.
Рецептите бяха събирани от приятелки, на които сладкишите стават един път. Баба ми и за сладкарка не се имаше. Сиропираше блатове и бъркаше кремове с огромно уважение към Катето или Мичето, разменили си с нея тази тайна. Имената на тортите, парфетата, пайовете и кошничките винаги насочваха към автора. Любимият ми десерт беше Торта Риба Кумата. Шоколадов и ванилов пълнеж се редяха на етажи, които приличаха на гръбначна кост според майсторките и нямаше шанс да я прекръстя на Зебра, колкото и да се опитвах.
Баба ми готвеше фантастично, нищо че нямаше да го признае публично. То на приказки и баба знае, ама не и мойта. Нещо повече – и дядо ми приготвяше фантастично всички онези неща, които бе усвоил от нея и не включваха въженца и епоксидна смола.
Все заедно ги помня в кухнята. Метър на три беше това помещение, с една грамадна маса в него, та трябваше да се извиваш като танцьорка, за да излезеш на балкона. Не доживяха времената, когато „на баба“ стана търговски слоган за полуфабрикати. Баба ми нямаше да ги купи. Нищо, че има. И сигурно би казала „меренко“ на сравнението, понеже знам ли пък нейната баба каква магьосница е била. Неволно щеше да й стане леко гузно, че нищо от тия неща не е „на баба и дядо“. Тя не обичаше такива разделения. А дядо ми щеше да се усмихне на тоя мил сантимент, понеже знае, че все някоя епоксидна смола на тоя свят е точно като неговата.
