Не аз, бе. Просто лафът е такъв и няма начин да не сте го чували. Обикновено подигравателно. Обикновено, когато една жена иска или невъзможното, или не знае какво точно иска. Но няма да се подиграваме сега.
Всеки си търси половинката – за вечерта, за сезона, за цял живот.
Интересно е защо няма мъжки повик в тази посока, може би мъжете не се вторачват толкова в такива щения, просто им е по-лесно да откликват на търсенето и предлагането, отколкото да тропат с крак и да се вторачват в разни липси. Не само на жени – за вечерта, за сезона, за цял живот.
Крехки и романтични същества сме жените. Все чакаме я принц на бял кон, я изгодна партия, я просто придружител, от когото да не ни е срам да излезем в обществото, я Голямата любов. Най-често нея. Сто пъти съм повтаряла, че всяка любов е Голямата. Че не е, разбираме чак когато свърши. Обаче пробваме.
И мъжете така правят. Търсим си пасващата изгубена пантофка. А за да я намерим – мерим. Ох, тази е много красива, ама ми пристисква, нищо, ще я разтъпча. Ай, тази колко е скъпа и маркова, да му се не види, хлопа ми, но какво пък, ще понатъпча памук отпред да я уплътня и ще внимавам като ходя, все едно в паници.
Виж ти, тази ми е като излята, обаче е такава една неугледна, я да изчакам другия чифт. Та мъж искам, сега го искам си е чист каприз. В частта сега, веднага. И става въпрос за наясно ли си със себе си. Имам една бегла позната, някаква сватя по съребрена линия ми се падаше.
Останала вдовица някъде около четирийсетте си години, отгледала сама двама зашити за полата й юнаци, които вече си бяха хванали пътя. Колко да го бяха хванали, при майка си живеят, защото им е набито в главите, че заради тях тя си е останала сама-саменичка, израснала ги, за да й помагат в този пусти живот.
Но да не бягаме от темата. Тъй се случи, че синковците ни, които се падат някакви трети или четвърти братовчеди, се срещнали в някаква компания и се разбрали, дето са нещо рода. От там и майка им се обрадвала, че може да си намери в мое лице дружка. Още няма лошо.
Виждали се бяхме с нея точно три пъти, формално. И една Нова година нейният син ми се обажда, аман-заман, майка е сама, ние празнуваме с компания, може ли да дойде у вас? Аз хъката-мъката, с четвърт уста, от мен да мине, нека, ама на 1 януари, че баш новогодишната нощ ми е заета.
Просто, упрекнете ме, но не ми се празнува с бегла роднина от Софийско равно поле (или от Париж), която вече съм изчислила, че за друго, освен за колко буркана лютеница е направила и колко кила ракия е сварила, няма за какво да си говорим. Ни варя ракия, ни буркани затварям. И къмто девет часа сутринта се звъни, дъщеря ми отваря, малките още спят, нахлува г-жа Гюшка (името й иначе хубаво, Георгина, ама тъй й викат на галено). С ръце в джобовете. И почва от вратата: „Ох, голема мъка е да остане сам човек, направо полудех, идеше ми още снощи да фана рейса…”.
Усмихвам се аз, викам „ЧНГ” с всичките традиционни благопожелания, тя мърмори, че каква ЧНГ, като я оставил последният й бел ами, таман преди празниците. И обяснява, че го направил, без дори да й даде обяснение, казал и само, че явно не се получава, вината не е в нея, няма смисъл да й губи времето. Седнала е, отпива от ракията, казва, че нейната е по-хубава и продължава как няма да го остави тя така, длъжен е да й обясни защо, бе, защо тъй е постъпил, защо се крие като ходи да го следи и да го причаква.
Внасям нотка на оптимизъм с едно бодряшко и съвсем леко гадничко: „Ма я виж каква си хубава, Гюшке, па и млада си, още нямаш и 60, ще си намериш друг…” , и тук тя, бедната дама, започва да плаче, започва във транс да крещи: „Къде да го намеря тоя мъъъъъж???”. А, де! Нямам фабрика за мъже.
И виквам, за да я надвикам: „Дай обява във вестника!”. Гюшка се сепва, упражнява усилена мисловна дейност, в резултат на което бодрост осенява буклите й, та тръсва: „Сядай да я напишеш, нали си писателка!” Дъщеря ми се втурва към кухнята, не е прилично да се задавяш от смях пред този, който го е предизвикал. Моят човек казва, че излиза да купи безалкохолно и с каменно лице се измъква, а аз хуквам да търся лист и химикалка, защото ще се взривя всеки момент. Ей това е то мъж искам, сега го искам!
Говорим си за...
И не е смешно. Имам свидетели, че случката е истинска. Не се подигравам, толкоз си разбира женицата, не е виновна. Но аз си представих как обикаля късно вечер по улиците на китното градче, скътано у Софийско равно поле (може и по кейовете на Сена), как дебне бившата си „пантофка”, която се е изхлузила от крака й, защото никога не й била по мярка, а тя джапа боса из сокаците, мъж иска, сега го иска, мъкааааа, мъка.
Повече, разбира се, не я видях, дано си е намерила пусти мъж по обявата дето прилежно и леееко отмъстително написах, а тя възторжено я одобри: „Все още млада, жизнена и работлива, обичаща живота и домашния уют, без ангажименти (ами синовете? - а, ше се сместим!), със собствено жилище и много добре материално, слаба и стегната, търси фертилен мъж (щото тя бащ това търси, ако да не знае думата) да сподели живота й в красивия град…”.
Няма да напиша града, естествено. Да не хукнат принцовете натам. И без туй са кът, а Моят човек току рече дълбокомислено: „Абе Гюшка тъй и не донесе да й опитаме ракията…” Смях, смях, ама страшничко.
