Такъв киновалеж започна, че чак е побеляло навън. В такова време филми на килограм помагат на снега да натрупа, а на въпросите да се реят като снежинки.

Успявала ли си да прекъснеш жива любов? Поне веднъж – опита ли? Сложи ли разума си като острие на гилотината, за да й махнеш главата, защото нечии други норми го налагат? Предполагам – да и ще се разпознаеш в следните няколко филмови истории: 

- Имате огромна, даже срамна разлика във възрастта. Влюбена си в момче на възрастта на сина ти и майката в теб яростно бушува за правото да е баба, която да дундурка внуче. Нищо, че си влюбена в това момче, а той се чувства мъж точно за теб. И никак даже не те вижда като баба. (вдъхновено е от „Adore“, „Perfect mothers“).

- Трябва да разбиеш дълга връзка. От тези, които са „ученическа любов“. Мечтателно детска. Тази, в която двамата са направили здраво семейство, 20 и кусур годишен брак, едно-две деца. Тези хора не просто са семейство и любовници, а приятели, откакто се помнят. И тогава се появяваш ти и твоята любов, която сякаш привидно се гради на чуждото нещастие. Не е удобно, дръзко и невъзпитано е. Дори молитвите на възрастните вървят срещу теб. (Вдъхновено от „Café de flore”)

- Любовта е невъзможна поради финансови и социални различия, тип „пропаст“. Един от двамата, този с по-здравия разум, подкрепен от още по-разумните роднини, прибира любовта си в шепи, заравя я дълбокото на ината си, и стиска, докато не придобие формата на сърце за разумна употреба. То е с дозатор, знае точно колко да се влюби, GPS – къде се намира подходящияt, и е добре тренирано за бързи раздели. (Случаят е вдъхновен от „Любов по време на холера“ и "Тетрадката")

Ето три случая, вдъхновени от филмите, живота и опита, в които затваряме кранчето на любовта и напъваме мускули и воля да й противостоим, каквото и да стане. Тук идват такива помощници като гордост, страх от излагане, страх от одумване и страх от летене във всякакъв смисъл.

Стърчим на палубата на Титаник (пак по филма), но чисто сами и разперваме ръце като за двама. Вятърът вее в косите и твърдо си вярваме, че и сами можем. Даже не плачем на такива филми, защото са твърде сладникави.

Как се развиха историите? Като по филмите, разбира се. 

Този с голямата разлика във възрастта между жените и мъжете завърши с пълно фиаско. По-младите бяха принудени да се съберат с "подходящи за възрастта им" половинки. Не се получи. Опитът да се прекъсне страстта, защото е нередна, и подменена с редна, приключи с бързи раздели и поне четири много огорчени хора. В любовта няма правило за възраст.

Филмът с „половинките“ и сродните души имаше хепи енд. Оказва се, че сродните души в любовта на този свят могат да са повече от една. Идеята, че всеки има само една своя половинка и тя е точната сглобка на неговото сърце, при това за цял живот, е романтична, но леко измамна. Детската ни клетва за любов е красива, но следва израстване и узряване в любовта. И тогава тя може да има други имена. В любовта няма вечни половинки.

Запълването на живота и постелята с някого, който замества истинския, завърши със забавено сбъдване на истинската страст. Колко дълго можеш да се лъжеш, че заместването е решение? Може и цял един живот, ако филмът е „Любов по време на холера“. Обикновено на човека, предал сърцето си, му личи - ако не по килограмите – то в очите със сигурност. В любовта няма заместители.

Хепи и не съвсем хепи енд. На всички филми краят е различен. Но във филма на собствения ни живот действието е по-важно от финала. И, докато си мислим за това с кого да остареем, задаваме ли си въпроса – верни ли сме на любовта сега?