„Ако в България се роди гений, той ще бъде геният на завистта.“

Известните думи са на Елин Пелин и са казани по повод Пенчо Славейков. По онова време Пенчо бил директор на Народната библиотека, а Елин Пелин – служител.

Един ден разсилните известили  Елин Пелин, че дошло писмо до него.  Тук писмо, там писмо – никъде го няма и в пристъп на  подозрение, писателят отива до кабинета на директора, докато го няма и разравя кошчето му. 

И там – накъсано на малки парченца - е писмото, което германско издателство пише до народната библиотека с предложение да се издаде на немски сборник разкази на Елин Пелин.

Смаян от поведението на Пенчо Славейков, когото Пелин уважавал и като човек, и като поет, той произнася думите, за най-големия ни талант – този на завистта.

Не е само българска характеристика това – да не можеш да приемеш големия талант, различието в природата, чуждото можене, но у нас за завистта има особено хранителна почва. Успехът тук сякаш има само един измерител „Аз“, който не може да потъне в безличното „ние“.

Скандалите около „Литературен вестник“ достигнаха до много повече хора, отколкото литературата вътре е успяла да привлече. Разправиите в Софийска филхармония оставят горчивия вкус, че най-известните по света български музиканти не могат да свирят под един покрив и пред българска публика, защото някой иска да  разделя.

Добрият мениджмънт в културата би трябвало да привлича, а не да дели талантливите. Когато тук някой дръзне да създаде нещо ново, в което има бъдеще, веднага ще се намерят „авторитети“, които да кажат че идеята е зачената в грешка и е пред умиране.

Според една стара крилата мисъл, критици ставали онези хора, които не могат сами да създават изкуство, затова най-силната им стихия е да намират грешки на тези, които могат. Добрите критици обаче имат силата да се възхищават и да насърчават добрия да става още по-добър.

Гледах Мълхоланд Драйв, филмът обявен за №1 в класацията на 100-те най-велики филма на 21 век. Когато излиза през 2001 г., наред с купища награди точно на професионалната критика, лентата отнася и нечувано хапене до Дейвид Линч, който окончателно се е смахнал от шизофренното си лутане между реалното и съня и вече не му се разбират филмите.

Освен това не са изградени по законите на традиционната драматургия, а щом не се вмества в клишето, няма как да го харесаме. Мълхоланд Драйв е толкова ярък, че се прожектира в главата дълго след като е свършил и си говори с твоите сънища. Филмът не е моят личен №1, но Линч е гений.

Питам се какъв е този нагон всяко стърчене и различност да биват наказвани? Защо посредствеността се трови от гения и Салиери винаги ще се опитва да  убие Моцарт?  Моят отговор е, че  плътната маса, в която е по-лесно да изпълняваш, отколкото да създаваш и да критикуваш, вместо да започваш,  е с твърде голяма гравитация. Много по-лесно е.

У нас обединенията стават много мощно, безпроблемно и бързо на основата на пари, интереси от материален характер, посредственост , инертност и  малодушие.

Какво би било, ако също толкова бързо се обединяваха и хората, които са силни, умни, свободолюбиви, талантливи и борбени?  Щяхме да сме общество, което се гордее със страната си и си харесва държавата.

Нашето добруване минава по пътя на прекрасната ни природа, която пазим, възможност за развитие на пълния ни човешки потенциал, етиката помежду ни, взаимосвързаността ни, любовта към децата, които създаваме тук и искаме да остават, но в благородна, а не завистлива среда.

Ще дишаме друг въздух, ако избираме лидерите си не заради най-малкото зло, а защото са най-добрите.

Предизвикателството ни сега е да започнем да се радваме на чуждия успех и да осъзнаем, че за да тръгнем нагоре, не трябва да се потапяме.