Може ли да се каже, че си духовен, ако не си здрав?

Попаднах на този въпрос случайно под някаква публикация в социалната ни мрежа. Обикновено не коментирам под постове на чужди стени, освен нещо шеговито, защото вече има прекалено много специалисти по всичко. Не им се бъркам. Но понякога се провокирам да яхна метлата. Такъв беше и този въпрос. Зададен от видимо млада жена, която звучеше притеснена, защото „тук ми беше казано, че ако има болест, няма истинска духовност“.

Първо, иска ми се да кажа, че тази дума „духовност“ не е само изкривена, но и пораздърпана от всички, които теглят килимчето към своя вид стара религия, ню ейдж практика, йога, ритрийт или просто я заменят с категории от морала и етиката – доброта, състрадателност, емпатия. Често бива пришивана и към огромната пъстра палитра от книги, учения, известни под общото име „духовна литература“.

Истината е, че ние винаги сме „духовни“, защото в себе си съдържаме онази искра живот, която се нарича „дух“. За удобство, ще припомня онази вече клиширана, но все пак вярна мисъл: „Ние не сме човешки същества, които имат духовни преживявания, а духовни същества, които имат човешки преживявания“ (цитатът е от „Седемте духовни закона на успеха“ на Дийпак Чопра).

Още от Авторите

Ще бъда напълно искрена и ще си призная, че и аз имах своите периоди, в които вярвах, че ако се появи здравословен проблем, нещо правя грешно, мисля грешно, не съм достатъчно балансирана, имам някакви липси, върху които трябва да работя или карма, която да изчистя. Най-силно беше това внушение след като бях изчела книгата „Болестта като път“. Макар там да същестуваше и успокоителния момент, че чрез болестите се израства.

Ще си призная и че никога не ми е стискало да не взимам лекарства, когато се разболея, вместо просто да легна, да пия само вода и силно да вярвам, че собственият ми дух ще ме изцели. Което по всякакви „духовни“ критерии най-вероятно ме прави някакъв аматьор, любител на езотерична литература.

И така... докато не бях поканена да модерирам въпросите от публиката след лекцията на Дон Мигел Руис – авторът на „Четирите споразумения – толтекска книга за мъдростта“. От многобройната публика в препълнената зала 3 на НДК, нямаше въпроси. Зададох единственият въпрос, който ме вълнуваше. Цялата му лекция беше построена върху перипетиите и операцията, свързана с трансплантацията на неговото сърце. Попитах го точно това: „Често се смята, че хората, които са получили просветление не боледуват, а Вие ни разказахте Вашата история за трансплантация на сърце. Могат ли да боледуват просветлените хора?“.

Той ме погледна като тъпака в класната стая и попита: „Какво общо има?! Едното е мъдрост, другото е материя. Материята е подвластна на гравитацията и на много други биологични и наследствени фактори. Това тяло е само моята обвивка. То ми помага да събирам различни изживявания – като това, което ви разказах. Но се износва. Като всяка материя.“ После даде пример с масата, пред която стояхме – „Ако към нея бъде насочен силен лъч светлина, тя може да се разпадне, да изгори. Това, което наричаме „просветление“ е много силна светлина. Нормалното човешко тяло често не се справя“.

След време бяхме поканили в телевизионно предаване друг, гостуващ тук известен индийски гуру. Пиарката, която се беше заела с неговите медийни изяви, ми сподели след няколко дни, че е бил на вечеря у тях. Много била притеснена какво да сготви, защото човекът имал диабет и още нещо. Беше доста объркана – цяла година се опитваше да стане вегетарианка по духовни причини и изведнъж, трябваше да приготви месо за гуруто с диабет. Не му задала въпроса могат ли духовните хора да боледуват и да ядат месо, за да не го обиди. Не знаем какъв би бил неговият отговор.

Нямам никакви претенции някой да ме определя като „духовна“. Нито имам желание да уча и съветвам някого как да живее живота си, ако иска да бъде „духовен“. Но смея да твърдя, че имам близо 30 осъзнати години в наблюдение на процесите, които те съпътстват, докато интегрираш постепенно онова, което предпочитам да наричам „истинския Аз“. Имам и наблюдения за преживяванията на разнообразни хора, които са доста осъзнати за своята по-голяма (нека я наречем „божествена“) същност.

И със сигурност мога да ви кажа, че няма правило. Някои боледуват, дори от най-тежките неща – рак, тумори, сърдечни заболявания и т.н. и не се случва много често да остават живи. Други – не чак толкова, но не може да се каже, че винаги са в някакво перфектно здраве. Едни се хранят много здравословно, други пият и пушат на поразия. И от двете групи едни боледуват, други – не.

А през лятото, в един много горещ ден, станах свидетел на следната сцена. Квартален клошар, рови в кофа в градинка. Една жена му казва: „Не го яж това, топло е, ще се отровиш. А той изсъска: „Аз не боледувам, разкарай се“.

Преди много години, за малко имах пиарски ангажимент за фирма, в която биг босът беше властен и арогантен. Служителите бяха обрани и изпълнителни мили хорица. В този офис най-симпатичните хора бяха болни от рак, дори се шегуваха, че като грип го карат. А тоя шеф нито веднъж не кихна, дори в пика на грипни епидемии, заобиколен от кихащи и кашлящи хора.

Спомням си, че тогава за първи път си го помислих: „Явно не боледуваш, когато се чувстваш на мястото си и играеш ролята, която ти харесва“. Приятели – актьори, са ми споделяли, че дори с грип и висока температура, излизат на сцената и всичко им минава. Зад завесата, отново се свличат. Но дори и този мой извод може да не е съвсем верен. Понякога нещата са въпрос на ген.

Съвсем отделна и дълга тема е какво представляват т.нар. „въплътени учители“ и защо те наистина не само че не боледуват, но могат и да изцерят някой, който се отърка в ръкава им. Но обикновено не се задържат дълго на Земята и нямат семейства и деца. Не сте ли забелязали тази малка подробност досега?

Единствената цел на този текст е да не се разстройвате, че не сте духовни, ако се разболеете от нещо. Обикновено разликата между т.нар. „духовни“ хора и онези, които избират да разчитат на традиционната медицина, по-добрите здравни застраховки и търсят спасение в рационалното, а не в ирационалното, е, че преминават през човешките преживявания на собствения си дух в избрания живот по различен начин. Дори когато това преживяване е болест и смърт. А душата не осъжда „своя човек“ за нито един негов избор. Винаги има прошка и състрадание за всичко, за което той сам си се осъжда.

От „нейния човек“ се иска само да си живее живота. Както си поиска. Но да го живее.