Морето знае да прощава, другото ще го мислим наесен

Жегавият август все пак не може да изсмуче докрай романтичната ни нагласа за света.

Животът продължава и в рекламните паузи, и нищо не е в състояние да сложи прът в спиците на колелото му.

А и какво толкова му трябва на човек?

Да има подслон над главата си, да е нахранен и да споделя с някого леглото си. Тези три неща ни определят като човешки същества, останалото е пожелателно.

Още от Свободно време

Инстинктите са в основата на чувствата, разумът ни превръща в най-опасните хищници.

В любовта пък не прощаваме дори на себе си.

Парите не осигуряват задължително хубави спомени. В надпреварата за първото място сме готови на много жертви и компромиси. Мъжкият трябва да се хареса на женската, да се заяви като единствения екземпляр, на който може да се разчита.

Женската трябва да си осигури грижата на мъжкия, затова внимава в преценката си за неговите достойнства.

В наше време често е и обратното. Смисълът, обаче, остава същият – покривът над главата, приличната храна и размножаването обикновено зависят от двама.

В края на краищата животът е оцеляване. Търсим, лутаме се, упражняваме право на избор, но дълбоко в нас често остава съмнението, че пропускаме нещо по-добро. По себична презумпция смятаме, че заслужаваме много повече.

Егоизмът има свойството да надделява, а това оказва влияние на решенията, които взимаме. Да делиш живота си с човек, когото не обичаш, е наказание. Не е задължително да си извършил престъпление, достатъчно да е да не си бил честен със самия себе си.

Часовете се нижат твърде бързо, за да си позволяваме компромиси, които не можем да преглътнем. Да, светът е джунгла и всеки намира своя начин да оцелява и да продължи напред, но радостта от живота е възможна само чрез любовта. Тя ни прави хора.

Освен че парите не купуват спомени, никога не са достатъчни, за да се сдобием с лесно щастие. Ако са единственото основание да бъдем с някого, ние вече сме избирали да съществуваме в състояние на тъга. А с тъгата не се живее лесно. Рано или късно тя изважда на показ най-отрицателните ни черти и всички надежди за радост отиват право в кошчето за боклук.

Измамният лукс ни отдалечава един от друг. Безценни са моментите, които поделяме. Дори август не може да ни отнеме вярата, че е възможна втора голяма любов, ако първата се е стопила като топка сладолед, изложена на безпощадното слънце.

Нищо не е вечно, „завинаги“ е дума, която отива повече на лиричните стихотворения. В разгара на лятото могат да се правят обещания, защото морето знае прощава.

Другото ще го мислим наесен...