Михаела Петрова
„Добре е да затваряш с плюс всичко, което първоначално те тревожи, образува ти стрес или просто ти е неприятно. За да го освободиш и трансформираш“ – каза ми веднъж приятелка, която се занимава със семейни констелации и други практики, които вадят от подсъзнанието разните му там неща, от които помръква усещането за приключението, наречено живот.
Истината е, че аз го правя и го наричам „префокусиране“. Или „да се държа за златната нишка“ – писала съм текст за това.
Включително за това, че лошият спомен се лекува с добър. Но все пак, по-често „префокусирам“ като извърна глава от това, което ми е неприятно и се съсредоточа върху нещо красиво – като гледка, вкусно и естеститчно поднесено – като храна, весело и забавно – като комуникация с приятен човек. А идеята на трансформацията на някакво неприятно преживяване е да не извръщаш глава, а да потърсиш дарът на ситуацията. Така можеш да го „затвориш с плюс“.
Спомних си един случай от преди години. Беше ми се наложило да пътувам с автобус на градския транспорт в пиков час – нещо, което не обичам. Заради навалицата. Наложи се, обаче. Бях далеч, за да вървя пеша. И за да не мисля колко не обичам да пътувам в препълнен рейс, докато изкачвах стъпалата и се промушвах между хората, си казах: „Вземи си дарът на това пътуване, какъвто и да е“. Желето на притиснатите тела, които се напъхват в градки транспорт някак ме изплю в пространството между двойните седалки, обърнати една към друга – там, където макар да си притиснат, може да се диша.
Оказах се лице в лице с много сладка бабка. Младо момче я беше прегърнало. Сцената беше извън клишето на всички обичайни гледки, на които човек може да се натъкне в градски транспорт. Младото момче видимо й се радваше. Не само я беше прегърнал, а целуна ръката й. Бабката весело разказваше нещо и след всяка завършена мисъл, се смееше изключително чаровно.
Каза, че е на 90 години, през март ги навършила. Не бих й дала повече от 70. Разказваше как вчера цял ден си е оправяла цветята и е готвила. Предложи на момчето да отиде с нея в Панчарево, сега като се е оправило времето, да оправят градината там. „Цял ден съм накрак, казваше и се смееше, и краката не ме болят. „Сега отивам да си налея вода и виж колко хубаво, че те срещнах да си поговорим“ – каза му. Разказа и виц за баба Марта, която фучала, защото имала 11 братя, които все искали да я пререждат, а това много я ядосвало.
„Много хубаво нещо е животът, искам още много да живея – каза тази сладка бабка. То, какво му трябва на човек – да има акъл и да стане, и да действа“. Обясни, че баща живял в Америка 30 години, още в онези времена, когато била съвсем малка. И като се върнал, възпитал децата си според това което той възприел като практическо приложение на идеята за „Американската мечта“ – „да имаш акъл и да действаш“.
И тя възпитала децата си според това правило. Похвали се, че единият й син работи в Бизнес парка, а другият бил се пенсионирал вече с пенсия от 900 лева, но пак отишъл да работи. Внукът вече бил на 40 години, ама още обичал да й ходи на гости, да си хапне. Иначе, тя имала малка пенсия, но си я харчела за приятни неща, защото е здрава.
Момчето, което й се радваше, спомена нещо за кризата, когато тя го попита майка му как е. Но тя пак се усмихна: „Като си здрав няма криза. Да си здрав е най-важното. Парите идват и си отиват, кризите идват и си отиват. Като „охкаш“, то е защото не мислиш. Ако имаш акъл, защо ти е да викаш „Ох“... Да имаш акъл и да действаш – това е животът. Красота“.
След всичко, което тази чудна бабка на 90 години каза, сияеща от собствената си усмивка, тя нарече живота Красота.
А аз забравих, че рейсът е претъпкан, хората сякаш изчезнаха и не само дишах, а душата ми започна да пее. И понеже, когато се настроиш да си вземеш дарът от някакво преживяване, той никога не е само един, видях и се очаровах и от друго – от чарът на старостта, която толкова плаши жените.
Говорим си за...
Тя, както и много други възрастни дами, които достойно живеят в старостта си, са все по-пълно навлизащи в състоянието „да живееш в сега“. Тъй като се знае, че вече не им остават много дни. Това ги прави много по-топли хора и много опрощаващи. Може би това обяснява защо се грижат повече за дребните неща – какво ще ядеш, дали ти е студено, отколкото за по-сериозни и глобални теми. Това не означава, че нямат мнение и отношение, но фокусът им е насочен много повече върху онова, което можеш да направиш „тук и сега“, за да се чувстваш добре, докато преживяваш деня си – да си нахранен и топло облечен. Те могат толкова неща да ти разкажат – стига да намериш въпроса, тя ще намери точните думи за отговора, отсяла е вече есенцията на мъдростта от всичко преживяно. И ако не се дразниш, че са й важни дреболиите, можеш да усетиш топлината на нейната благост, която създава приятно усещане за завършеност. Същото усещане, което изпитваме, когато видим хубава картина, музикална пиеса, добър филм.
Права е моята приятелка, когато затваряме някакво свое преживяване „с плюс“, то получава завършеност. И това е красиво.
Още от Михаела Петрова:
-
Да съм в пълнота! Или за чувството, когато ти идва сама да се разцелуваш
-
Личната градина на изобилието
-
Събуждане с измити чинии
-
На диета съм... от външни влияния
-
Новите бегълци
-
Децата винаги ни учат на безусловна любов
