Млад любовник? Благодаря, ще пропусна!

21.11.2018 17:00

Животът е като казино. Картите винаги ги раздава друг, а ти имаш правото да влезеш в съответната игра, да заложиш на червено или черно, да поискаш допълнителна карта или да пропуснеш това разиграване.

Все пак – свободна воля. Не е опция да киснеш като кибик отстрани, редно е да се включиш. Избираш на коя маса. Въпреки че и това е условно – или ще спечелиш, или ще изгубиш. И тук опциите са ограничени. Но всеки се надява да спечели, поне докато има какво да залага.

Пристрастяването не е препоръчително, знаем докъде води всяка зависимост. Покерфейсът е задължителен, ако не искаш да познаят по ухилената ти или помръкнала физиономия каква карта ти е тръгнала. Тънка работа е животът, до последния си дъх го учиш. Щото никога не знаеш кога ще е последното ти издихание, ей туй поне му е хубавото. Всъщност докато играеш (нота бене – хомо луденс сме!), не е препоръчително да философстваш много-много. Обаче да мислиш е задължително.

Вярно, че често залагаме спонтанно, интуитивно, по дефолт, предсказуемо, рисково, напук, а най-често – на сляпо. Такава е играта. Тя си има правила и ако не ги спазваш, бият през пръстите. Но! Всеки от нас си създава и своите правила. Тях е още по-задължително да спазваш, макар че може да си ги преосмисляш и да ги променяш, стига да не са в противоречие с основните. Ако дотук ви се струва като репортаж от Монте Карло или Вегас, не е. Просто да сме наясно. Защото и любовта, като част от живота, и то едва ли не основна част, е хазарт. Не? Айде, бе!

Нали знаете оня анекдот, дето на едни отявлени комарджии им отнели абсолютно всичко за целта – карти, зарове, кибритени клечки, а гледат как седят на масата в кръчмата с ръце в джобовете и от време на време трима вадят банкноти и ги дават на четвъртия, след още известно време пак същото, но спечелилият се сменя непрекъснато. Мистерия. Оказало се, че на чиято чаша кацне муха, у него отиват залозите.

Та и в любовта тъй – не знаеш кога ще ти кацне на рамото. И потича джакпотът на живота право в ръцете ти. Ааа, какво ще го правиш си е твой проблем. Заложи го отново, прибери го в сейф, харчи на воля или всеки ден по малко, никой на никого не дава акъл, щото и без това в тая работа акълът обикновено е последното нещо, което ти идва. Та обикновено залагаш себе си в тая игра. На черните очи или на червените устни.

На броя на годините или на деня от седмицата. На чифт или тек. Слагаш целия си живот дотук или целият, който ти предстои оттук нататък. Все едно. Залозите винаги са глупави и неоправдано високи. Ама – любов. Ако броиш картите, ако пресмяташ вероятността топчето да се кротне за девети път на черно или за единайсети на червено, белким пък най-после спре в зеленото зеро, ако се усетиш, че колкото и да ти духат щастливо на заровете, това е просто една серия и нищо друго, ако имаш сили да прибереш купчинката жетони пред себе си, да си допиеш шампанското и да благодариш, оттегляйки се, точно когато навалицата е най-възхитена, безспорно ще си спестиш загубите, но ще си понесеш и самолишението от тръпката, че точно следващият залог ще е най-големият удар в живота ти.

Защото ние обикновено все щастливи удари чакаме, а не разбираме, че това са ударите на съдбата от първите осем такта на Бетовеновата Пета симфония. Та-да-да-даммм, та-да-да-дамм… Мдамм, сложничко, нали? Защото всичко е непредвидено и непредвидимо. И ако ще я играеш тази игра (а няма начин да не я играеш), по-добре е да имаш надежден партньор. Не за да си смигате и да си маркирате картите, а да знаете правилата. Да не се подвеждате един друг.

Да имате достатъчно опит и познания, въпреки че в тая работа винаги единият води другия. Ама да вземеш тепърва да учиш някого, че след баражен анонс е абсурдно да не спреш с наддаването… Новото тесте е разпечатано, чифт неприлично привлекателни и скандално млади очи гледат не в картите, а в теб… Благодаря, ще пропусна това раздаване. В следващото може и да се включа. С блинд, разбира се.