Това е стара приказка и обикновено става въпрос за мъжки мерак. За това как един лекар се изхитрил да пуска в стаята на безнадеждно болни млада и кръшна медицинска сестричка и на когото светнат очичките, значи ще оздравее. Оздравявали. Имало още живот и живец.
Не знам дали е вярно, но е хубаво. Желанието, стремежът към каквото и да било, дори нездравият интерес, са показатели на волята за живот. Разумът дава сигнал, впряга сетивата, предава импулсите на тялото. Както знаем от древните - здрав дух в здраво тяло е ключът към житейските победи.
Духът и тялото са свързани. Естествено, че духът е по-важният, но такива като Стивън Хокинг са единици, които само потвърждават правилото, че животът и всичко, което той съдържа, са проекция на желанията, възникнали в ума ти. Дали инстинктивно, дали по навик, дали като стремление – всички центрове са в главата, нека не го забравяме. Във всеки един наш земен миг, нещо ни импулсира, за да поискаме нещо да направим. Да го пожелаем, да го отхвърлим, да се хвърлим в него или да си плюем на петите, фигуративно казано, все пак не можем да търчим непрекъснато в някакво брауново движение, още по-фигуративно казано.
Но импулсите ни водят. Докато свикнем да ги управляваме, да не се поддаваме в момента, в който възникнат. Спри, брой до десет и след това избълвай проклятия или замълчи с едно на ум. Всяка една ситуация, в която попадаме, е на този принцип. Над инстинктите са разумът и възпитанието. Урбулешката и през просото може да мине веднъж, няколко пъти, не и винаги. Както обичам да повтарям, Библията и Конституцията ни дават право на избор, обаче последствията сме длъжни да си плащаме. Сами.
Когато едно дете направи беля, най-често я извинява с „Не помислих“. И сега си представете как мъжът, вашият мъж, с когото към края на Вселената и живота сте тръгнали, вземе че прекара една командировъчна нощ в обятията на младата си колежка, след което сведе невинен поглед и отрони „Ами, не помислих, като влязох в стаята ѝ…“ О, сто на сто е точно така – вечеря в ресторанта, вино, танци, коняк с кафе, кръвта бушува, че и нахлува, къде ти мислене, нали? Как къде – между ушите, обикновено там се намира средството за оформяне на мисли. Невинаги правилните, ама все пак да не ги пренебрегваме. И тогава се включва възпитанието, което изтласква кръвта обратно по правилните вени. Затова мъжете (не лицата от мъжки пол) не мънкат „Не помислих…“
С пълна сила това важи и за жените в подобна ситуация. За всеки един човек важи. Както на желания, щения, въжделения, мераци, сме подвластни всички до един. В примера с лекарския експеримент по-горе, става въпрос за хора в критично състояние, примирили се с него, с отслабени тела и мисли, блясъкът в очите просто сработва инстинктивно. И затова ви казах за живеца. Той е импулс. Но импулсът насочен правилно, както се оказва, прави чудеса. Насочен неправилно е безполезен.
Пробвайте да се поддадете на гнева, на сластта, на лъстта. Лесно е без никаква съпротива – то скандали, то промискуитет, то преяждане до повръщане и така нататък, без никакво усилие, сработва си от само себе си, щом си го пуснал по нанадолнището. Обаче после? О, знаете – то съжаления и самосъжаления, то вини, то язва и панкреатит и всякакви болести на тялото, тези на душата не ги смятаме, всеки си ги боледува, разплащателната сметка е лична. Не морализаторствам, опазил ме Господ, на що мераци съм се поддавала с всичка сила и що кредити съм взимала, за да си изплатя последствията, а лихвите, уважаеми, са мнооого големи. Ама – учим се. Учим се да не опираме до „Не помислих“.
„Не знам дали са сладки" – вика Скъпият, слагайки пред мен купата с череши, пренесени през две южни граници. "Скъпа, не ги опитах, ти си първа. И не забравяй да си пожелаеш нещо.“
Нямам време аз за желание, защото в главата ми няма мисъл и само въздъхвам с пълна уста: „Ох, ще умра от щастие!“
„Това не е желание!“ – Скъпият ми дърпа купата изпод ръката.
Ами не е. Като се замисля.
