Менопаузата - да износим и да родим не друг, а себе си

13.03.2022 15:50

Раждаме се поне два пъти в живота си. Първия път от майка си и баща си. Втория път - от себе си.

Да износим и да родим себе си не е лека задача. За да достигнем до нея, е нужно да извървим пътя си през немалко години. Да сме изпълнили задачите си към себе си на “горната земя”, във видимото пространство помежду ни - да сме вложили немалко от енергията си в образование, семейство, професионална реализация, отношения с родителите, изграждане на приятелски кръг.

И тогава, понякога неусетно и за нас самите, достигаме до повратна точка в живота си. До повратна “порта”, отвъд която се преобръща представата ни за нас, за света, за смисъла. Отвъд която продължаваме да растем - но вече навътре, в невидимия свят, и да изпълняваме забравени обещания, които сме дали пред себе си, преди да се “заземим”.

За жените тази повратна точка до голяма степен е свързана с настъпването на менопаузата.

Натоварвана със страх, отричана, подценявана и омаловажавана, тази житейска промяна всъщност може и нерядко се оказва онзи скъпоценен дар, който сме търсили, но не сме откривали дълги години. Защото вниманието ни, енергията ни, любовта ни, времето ни, страховете ни са течали в посока навън, към другите, към онези, през които сме обичали себе си.

Ние, жените, сме орисани да обичаме, да раждаме и да отглеждаме - и то съвсем не само деца. Но след определен житейски етап сме предизвикани да ревизираме, и на теория, и на практика, представите си за женствеността и нейните предизвикателства, възможности и дарове. Предизвикани сме да се освободим, да надраснем разпространената ограничаваща и невярна представа за жената само и основно като майка. Предизвикани сме да разперим криле и да излезем от клетката, в която често сами сме се затворили и за да се напаснем към нея, сме подрязвали крилата си.

Жената може да бъде извор на бездънна любов. Съзнателно или не, тя лекува, утешава, обгрижва родители, партньори, съпрузи, деца, приятели, колеги, съседи. Обгрижва и други жени, които нямат време и желание или не са научени да се грижат за себе си. Дава, споделя благодатта, на която е благословена да бъде проводник.

Но една жена, и добре да живее, достига и преминава прага на средната възраст. Тогава тя е предизвикана да опознае, да освети и да обикне и сянката си; предизвикана е да излекува с любовта си собственото си сърце. Гласът на душата й става все по-ясен и отчетлив, изплуват отвътре въпроси, които не търсят и не допускат външни отговори.

Всичко онова, което си е отказвала или за което си е затваряла очите, напира да излезе на преден план и да бъде видяно, признато, прието, обикнато. Личността й е призвана да откликне на гласа на душата, да се хармонизира с нея и да започне с нея целебен и синхроничен диалог.

Да обичаш някого означава да отвориш очите си за него, да прогледнеш за него, да го виждаш. Затова, след като сме обичали кого ли и какво ли не, рано или късно и ние навлизаме във вълшебната територия на златната, на средната възраст, и сме предизвикани този път да износим и да родим не друг, а себе си. Предизвикани сме да се събудим за себе си, да се родим от себе си, да се отгледаме сами, да си станем онези майка и баща, които не сме имали, независимо колко лоши или добри са били родителите ни.

Трудна и плашеща е всяка бременност и бремето на тази не прави изключение. Много са неизвестните по време на този процес, много са страховете, които изплуват на повърхността. Налага ни се да се сдобрим с времето, да не бързаме, да намерим време за онова, което досега сме си отказвали. Да си припомним умението да се забавим, да се забавляваме, да присъстваме в момента. Да преживяваме времето по женски, като качество и като ритъм, а не като количество. Да навлезем в дълбочината на времето, а не да се боим, че то изтича като пясък между пръстите си.

Още от Авторите

Този период предполага ревизия, натрупан опит, уединение, предизикателство да останем насаме със себе си, да се освободим от всичко излишно, натрупано по пътя ни дотук. Предполага смелост да се отделим и да се разделим с всичко онова (връзки, партньорства, приятелства, занимания, вещи, ангажименти), което вече не е наше, но продължава да отнема ненужно от времето, енергията и пространството ни. Да се разделим със стари представи за самите себе си, за да се докоснем до вътрешната си мъдрост и лечителска способност - като се погрижим този път осъзнато и с любов за себе си, за своите рани, видими и невидими.

Жената като всеки ранен лечител рано или късно е предизвикана да си припомни този свой дар и да го събуди за живот.

Рано или късно идва време да засвети отвътре, да застане в центъра на своята сцена и пиеса, да се осмели да се покаже без маска и без грим, цветна, ароматна и цъфтяща, красива не въпреки възрастта си, а именно заради нея. Така, както е красива една живяла, зряла, обичала и обичана жена, жена на своята възраст. Жена, която знае как да скрои и да ушие звездната си дреха - дреха, в която всяка мисъл, дума, чувство, жест, спомен са вълшебни и незаменими скъпоценности.

Когато пресече тази важна граница, свързана с цялостна физическа и психическа промяна, пред нея се отварят невидими вътрешни врати и възможности, които, стига да се осмели, могат да я отведат в целебни пространства и да й разкрият несметни богатства.

Това е началото на време - подарък. На възможност ние, жените, да се сдобрим с възрастта и да допуснем свободата и лекотата, които могат да ни донесат идните години - стига да преминем отвъд страховете и предубежденията си, свои и чужди. И да последваме примера на пеперудата - все по-красива, все по-лека и все по-свободна след всяка неизбежна промяна.

Това е началото на време на научаване - но най-вече на припомняне на това какво искаме и какво можем да направим и за себе си. В средната земя. Когато дойде и нашето време.

Още от Илиана Смилянова: