Още като чух заглавието „Жените наистина плачат“, помислих, че това вероятно ще е поредната боза с участието на нашумяла актриса, каквато е Мария Бакалова напоследък. Все пак отидох и го гледах. Знаете, че моите ревюта за филми не приличат на обичайните ревюта за филми. Не обичам да правя анализи и да разказвам сцени. Не обичам да давам лични оценки, освен ако личната ми оценка не е отлична. Е, този път наистина случаят е такъв и бих се радвал, ако с този текст успея да събудя любопитството ви. Нека опитам.
Трябва да отбележим, че „Жените наистина плачат“ е вторият игрален филм на режисьорското дуо Мина Милева и Весела Казакова, но е съвсем естествено този път да чуваме за него, благодарение на Мария Бакалова и нейния световен успех след номинацията ѝ за Оскар. Отдавна искам да говоря за целия този шум в последната година, свързан с нейното име, и ще използвам момента.
Говорим си за...
Първо, трябва да стане ясно едно: в България не обичаме чуждите успехи. Ако не са наши – не са успехи. Ако се замислим повече и погледнем по-навътре в нещата – да получиш голямо признание в киното, голяма номинация, е успех не само за конкретната актриса, но и за нейната страна. Ние това обаче някак си не го виждаме. Плюем и хейтваме, защото завиждаме. Не си даваме сметка за мащаба на даденото постижение. И толкова.
Окей, няма проблем, само че не можем да променим фактите, колкото и да ни се иска. Може би ни се иска Мария Бакалова да не е прекрасна актриса, но тя е прекрасна актриса. И ролята и в този филм го показва и доказва. Тук тя е в пълния си блясък – дива, хаотична, естествена, отдадена. Актриса, която умее да вдиша така своята роля, че когато я издиша, въздухът да стигне до публиката. И публиката да започне да го диша.
Такава е Мария Бакалова – тя е взрив, тя е тътенът след взрива, тя е пълнокръвен талант, тя е светлото бъдеще на българското кино. Това, колкото и да го дъвчете, остава непроменимо.
Колкото до „Жените наистина плачат“, искам да обърна внимание на главното в него. Останалото ще го видите сами. Това е филм, който от начало до край се движи между двата полюса – между депресивното и забавното, между сериозното и комичното. Филм, който задава въпросите, на които все по-рядко някой отговаря. Въпроси като да вярваш в медицината или в Бога, да сложиш ли край или да продължиш, да се предадеш ли или да се бориш. Филм, който е крайно политически, без да ти прави впечатление. Филм, който те пречиства. Филм-катарзис, чиято противоотрова е истината.
Поздравления за целия екип, замесен в тази класна продукция. И, да, жените наистина плачат. И рядко е без причина. И те имат своите радости и тъги. Този филм е за тях.
Още от Росен Карамфилов:
- Мълчанието е по-страшно от скандала
- Дай това, което искаш да получиш
- Нямаш право да казваш, че обичаш, без да обичаш
- За доверието, ревността и бездната помежду им
- Тоя стремеж към скъпото не ви ли прави евтини?
- За женския мазохизъм и мъжкия непукизъм
