Манията за ред и чистота: зов за неотложни промени

28.05.2019 16:30

Чистотата е показател за възпитание и култура, за обич и грижа за себе си и за света. Но и тя, както всяка друга добродетел, извадена от контекста и превърната в самоцел, се превръща от дар в недостатък, в бреме, което изцежда силите ни, отслабва ни и ни указва, че сме започнали да служим на външен господар, че в живота си обслужваме цели, които ни отдалечават от центъра.

Колкото по-объркани и „нечисти“ се чувстваме, в себе си и в обкръжението, което, осъзнато или не, сме си избрали, толкова повече се опитваме да компенсираме, да подменим този вътрешен хаос със стремеж към външни чистота и ред. Но когато игнорираме цялата картина и подхождаме едностранно, колкото по-чист и подреден се опитваме да направим света около себе си, толкова по-неуютно се чувстваме и в живота си, и у дома си, и в тялото си.

Защото нехаресването, неприемането на себе си в цялостността ни, с всичките ни сили и слабости ни отдалечава от истинската ни същност, отравя погледа ни, огорчава ума и сърцето ни и ни струва твърде висока цена.

Пренебрегвайки истината, започваме да зависим от дребни, маловажни неща, които изваждаме от контекста и превръщаме в самоцел. Завъртането ни около тях става начин, често несъзнаван, да отклоняваме вниманието си от нужни значими промени в начина, по който възприемаме себе си и по който живеем живота си.

Ставаме ексцентрични, завъртаме се около свой второстепенен или нечий чужд център. Зацикляме, чувстваме се все по-нестабилни, житейските турбуленции се усилват, възходите и паденията се редуват и ни става все по-трудно да пазим равновесие – мисловно, емоционално, физическо...

Губим доверие в смисъла на всеки миг, в божествената воля, в неслучайните „случайности“. Човешкото ни аз започва да се стреми да контролира изборите, събитията, връзките ни с другите, обстоятелствата, съдбата ни. И тъй като това е невъзможно, контролът му се изплъзва и доверието в невидимото бива подменено със зависимост от видими, но несъществени, несигурни, временни опорни точки.

Мием непрестанно ръцете си, за да осуетим всяка възможност да прихванем някаква външна опасност и заплаха.

Дишаме през маска – като че можем така да се предпазим от онова, което всъщност привличаме отвътре в тялото и в живота си. Забравяме, че „единственият опасен вирус се намира на нашия хард диск“.

Подравняваме книги, кърпи, килими, пердета, но пренебрегваме неотложната нужда от нов вътрешен ред, от пренареждане на приоритетите и в ежедневието, и в живота ни като цяло.

Сред Цветята на Бах цветето, което ни идва на помощ при това натрапливо нехармонично състояние е Crab apple – Киселица или Дива ябълка. Ето как го представя Едуард Бах: Това е лекарство за изчистване. За онези, които чувстват, че нещо, свързано с тях, не е достатъчно чисто. При някои това е нещо съвсем незначително. При други може да има по-сериозно заболяване, пренебрегвано за сметка на едно нещо, върху което се концентрира цялото внимание. И двата типа са загрижени да се освободят от това определено нещо, което ангажира цялото им мислене и което според тях е от първостепенна важност и трябва да бъде излекувано.Те униват, ако лечението се провали. Като изчистващо средство, това лекарство може да прочиства рани, ако пациентът има основание да вярва, че е проникнала някаква отрова, която трябва да бъде отстранена.

Едно нехармонично състояние може да бъде трайно преодоляно само когато чуем и приложим на практика посланието, което чрез него идва от душата ни към нас.

За да можем да си възвърнем равновесието, стабилността и усещането за смисъл, да се освободим от излишното и да си набавим необходимото – в ума, тялото, дома и живота си, е нужно да преотстъпим водачеството на божествената си същност, на която да сътрудничим, да се отворим отново за посланията, които душата ни изпраща непрестанно, да пренасочим вниманието си от дребнавото към значимото, към обновявания и размествания, които ни очакват да ги осъществим. Нужно е да се доверим на ветровете на промените, които духат непрестанно вътре в и около нас, да потърсим и да открием стабилност и сигурност в смисъла на всичко съществуващо и случващо се. Да се устремим към любовта, която е майка и на онова, което напуска живота ни, и на това, което идва да влезе в него с ново лице и по нов начин. Нужно е да видим красотата и във вечното и непреходното, и в различното, нестандартното, временното, променливото. Нужно е да допуснем сближаване – не само на духовно, но и на физическо, телесно ниво.

Защото промяната, несъвършенството, стремежът към единство са част от човешката ни същност и са гаранция за растеж, разширяване и естественост. Гаранция са за живот.

А всеки проблем и изпитание по пътя ни указват стъпките, по които можем да се върнем обратно към центъра, към същността си - там, откъдето извира непрестанно любовта. И където не сме съвършени – защото с нас не е свършено.

Още по темата: