Малки жени по никое време

05.10.2022 12:00

Да си взема почивен ден в средата на седмицата, за мен е прекрасен начин да се поглезя и истински да презаредя батериите. През уикендите просто не остава време, защото все трябва да смениш чаршафите, да пуснеш няколко перални, да позабършеш, поизчистиш, сготвиш, напазаруваш… и след като скоро няма да се сдобием с официален трети почивен ден между събота и неделя, периодично си освобождавам някоя сряда или четвъртък, когато да посветя деня единствено на себе си.

В последните няколко месеца обаче, ежедневието беше толкова активно и натоварено, че много отдавна не си бях позволявала лукса на един почивен седмичен ден. Затова, когато най-сетне планирах такъв, потънах в мечти как ще се разхождам из столицата, ще разглеждам различни магазини и забележителности, ще хапна брънч в уютно малко заведение и т.н. Когато обаче имаш деца, плановете се сменят със скоростта на светлината.

Вечерта преди почивния ден, дъщеря ми неочаквано повърна. За почти петте ѝ години живот, случаите на повръщане се броят на пръстите на ръцете. Въпреки че не изглеждаше да е болна или да има нещо по-сериозно от леко стомашно неразположение, реших следващия ден да не я пращам на градина, а да я взема с мен на разходка из града.

Когато ѝ казах какво съм намислила, тя така се развълнува, че за момент се притесних дали ще успее да заспи изобщо. И така дойде дългоочакваният от мен почивен ден, изпратихме малкото ѝ братче на ясла и двете с нея тръгнахме към гарата, за да хванем влака за Копенхаген.

Преди да родя второто си дете, всеки уикенд излизах на дълги разходки “по женски” заедно с дъщеря ми. Тя обаче беше още прекалено малка и прекалено енергична, за да успее да разбере концепцията на тези разходки. Искаше да ходим от детска площадка на детска площадка, да ѝ купувам играчки и сладолед и като цяло да търча след нея, в който магазин влезем. Отне ми изключително много опити и разправии, докато я приуча как да се държи, когато сме някъде навън.

Ето обаче, че всички главоболия най-сетне се отплатиха и сега, на прага на петата ѝ годишнина, бера плодовете на усилената си родителска работа.

Дъщеря ми с удоволствие се вози на влака – стои кротко на седалката и гледа през прозореца или си рисува нещо в тефтера, след това ме държи за ръка и ходи в крак с мен, не събаря и руши всичко в магазините, а внимателно ми носи някакви неща и пита дали можем да ги купим, а като откажа, което е по-честият вариант, ги връща обратно с нацупени устни, но без писъци и драма. С удоволствие сяда заедно с мен да хапнем, наслаждава се на изживяването, на хората, на гледките и после с удоволствие поема към вкъщи, където заслужено си почиваме.

Не очаквах да имам толкова прекрасен ден заедно с нея, да се чувствам сякаш наистина съм с приятелка навън, а не с малко дете. Даже ми беше толкова хубаво, спокойно и щастливо, че вече планирам как ще повторим преживяването. Да използвам времето преди да е тръгнала на училище, когато подобни разточителства насред работната седмица ще са немислими.

Имам и една може би егоистична малка надежда – че ще ѝ останат щастливи спомени от това време, прекарано заедно. Аз със сигурност дълго ще си припомням прекрасните ни моменти двете заедно.