Разбира се, че може да ухае на всичко. Дори на запръжка или на изгорял кабел. На старо червило или на фосфор от последната кибритена клечка. На прашен таван или на влажно плесенясало приземие. На мокри сънища и на сладки потни ласки. На декемврийска киша и на априлски дъжд. На всичко във видимия и невидим свят.
Вдишваш – издишваш. И надежди, и разочарования, и възходи, и падения, и възторзи, и отчаяния, пепел, кал, озон и въглерод, всичко вкупом. Живот. Неравната почва, върху която вирее „немирната птица любов“.
Как птица върху почва веднага ще попита някой, ами ей тъй, ще му отговоря, точно тъй си е с тази немирница. Хем летиш, хем опипом правиш всяка крачка, хем падаш и се овъргалваш хубавичко в джвакалото, хем се изправяш и пак периш крилца, докато… Докато е за всеки различно, най-често просто ти писва. Просто вече не ти е интересно ни да летиш, ни да се търкаляш, ни изобщо да правиш каквото и да било. Освен да си гледаш живота. Собствения.
Човек има необходимост от терапевтична самота между любовите си. Да си почине. Защото и любовта като всичко останало на този свят, е работа. Ужасно трудоемка при това. Гледаш ли я през пръсти, отпиши я. Не става. Не става от твоя страна. Нищо че зависи от другата не по-малко. Понякога даже – повече. Ама ние в своята паничка да гледаме и то с правдиво око – не да се жалваме, че малко ни е сипано. Толкоз сме си го надробили, да се бяхме потрудили повече. Възнаграждението е според труда. Без криви сметки. По заслуга.
Заслужих ли си този, който снощи ми звънна две минути, преди да излезе на сцената, за да е сигурен, че съм добре и да ми напомни да си взема хапчето в осем. Защото е заминал на турне, което не може да пропусне. Освен с мен, той живее с работата си. Настрана, че от това печели и парите, с които освен всичко, без което не може, ми купува милите глезотийки, книгите и шаловете, всичко, без което мога, но то е станало наше и следователно насъщно.
Този, който смята, че основно задължение на мъжа е да се грижи за жената, която обича и всеки мой опит за съпротива, че мога и сама, пресича с безпрекословен поглед, укротява ме в прегръдките си и великодушно ми позволява да измия чиниите след късната вечеря. Разбира се, че не го играя принцеса, просто той е мъжът, аз съм жената, както е редно, откакто свят светува. Не си разменяме ролите. И ни е хубаво така. Аз знам повече, той умее повече. Нито патриархат, нито матриархат в отношенията, паритет е. Смеем се, че и двама сме си пръв сред равни. И никак не е блудкаво. И изобщо не е идеално. Просто ни е то.
Отстрани погледнато, винаги изглежда, че нещата ни се поднасят на тепсия. На случаен принцип. Внезапно. И неочаквано. Дали е така? Друг път е така. Поднасят ти това, което си си поръчал. В менюто има всичко. Даже принцове на бели коне има. И пристигат. В комплект с аристократичен мързел, забавления като лов, танци и турнири, със слугинарски антураж и свръхвисоко самочувствие, с майка-кралица и баща-крал, с притворни придворни и с нищожна мисловна дейност, зер за нищо никога не го е било грижа, той е принц по рождение и боговете са му братя. И ти от въжделена принцеса (щото и той си е поръчвал ангро), трябва да облечеш роклята на Пепеляшка. И да споделяш хляба и виното, бохемските компании посред нощ и махмурлука му сутрин. Само че той е поръчал принцеса, а ти отдавна не си такава, ако му се вържеш на битието.
Скъпия не е принц, слава богу. Въпреки че е играл принцове на сцената. И е пътувал от другия край на страната през нощта, отключил е тихо, влязъл е на пръсти в стаята и ми е оставил клонче люляк на възглавницата, първият разцъфтял, който е видял по пътя, на фарове. Любов е. Влудяващ аромат на любов. Люляков като цвета на нощницата ми, която се е изхлузила до леглото.
