Не ви скачам с бутонките, но ако се замислим сериозно и непредубедено, това дето от любовта по-силно няма, звучи прекрасно на възторжена теория, обаче опре ли до практиката, нещата се разсъхват.
Да, любовта не се съобразява нито със съветите кой за кого е и кой изобщо не е, нехае за бащини тежки закани и майчини люти клетви, не се интересува от битието и съзнанието, тя е стихия, обгърнала двама души в сприите си, космическа черна дупка, която поглъща всичко отрицателно и го акумулира във въсичко най-прекрасно в собствения си свят.
Светът, който е за двама.
Този свят обикновено не може да бъде разрушен отвън.
Особено в началото, особено в прегръдката между две сродни вселени, които невинно се държат за ръце или си разкъсват дрехите от страст, според настроението и местоположението си.
Всъщност никой не я знае кога точно започва. Как се случва. Често казваме подкосиха ми се краката, омекнаха ми коленете, потънах в очите, дъхът ми спря, сърцето ми щеше да изхвръкне и тем подобни, и о, да, сто на сто е имало такива индикации. Така ги анализираш обаче после. В момента на случването изобщо не ги мислиш. „Добре, де, вика Моят човек, все пак нямаше ли нещо наум като те поканих на масата си?”. О, имах!
Тоя неприлично красив и скандално известен мъж просто плачеше да му натрия правилния римски нос! Най ги обичам тоя тип мъже, след които се тълпят обожателки и се носи дългия шлейф на вселенската клюка, който те уж небрежно не забелязват. „А ти защо точно мен пък покани, с колко наум”, връщам въпроса. „О, усмихва се той с отвратителната си половин усмивка, имах! Ти изобщо не ми обръщаше внимание, малката!” И така беше. Никакви разтреперани колене не са ни хвърлили един към друг, та да се подпрем, за да не се строполим от помитаща любов. Обаче любовта взе, че се случи – ей тъй, напук.
Всъщност, както май винаги се случва.
И нито той, нито аз можем да обясним кога точно. Дали когато ме покани на вечеря в един хотелски комплекс извън града и на сутринта, след като бяхме спали в две отделни стаи(!) , той ми позвъни по вътрешния телефон да ми пожелае добро утро с въпроса дали бих го приела за секунда.
Цъфна на вратата ми с две ризи на закачалки и ме попита коя да облече. Аз да избера. Изобщо не помня коя посочих. Изобщо не знаех, че е от мъжете, които държат в багажника на колата си куфарче „за всеки случай”, че първата му работа като стане сутрин е да се обръсне и ей такива, уж абсолютно незначителни неща.
Само че дотук вече беше събрал три червени точки в моето въображаемо бележниче. И пак не знам дали тогава се влюбих смъртоносно. Някак си любов от пръв поглед ми звучи несериозно. Можеш да харесаш, да ти стане интересно, да поискаш да опознаеш този човек, но любовта е процес, а не запечатан миг. Защото мигът отлита. И може изобщо да няма продължение. Може да си останеш като една многострадална Геновева, затънала в собствената си илюзия, дето ти се е случила любов, ама е останала безответна или направо убийствено нещастна.
А никой не ти гарантира, че просто си била спасена от някакъв голям ужас. Защото други не са се спасили. И поддадени на импулс, плащат дълги години с едно нерадостно битие, психически тормоз, юмруци по масата или юмрук в лицето. Любов, а? Фиууууу, отишла, та се не видяла. Цъ, не си е отишла, просто никога не е била.
Говорим си за...
Хайде да си го кажем честно - ако на нас не ни се е случило, примери наоколо колкото щеш. За съжаление. И никой не е застрахован. Никой. Нито от несходство в характерите, нито от скука, нито от агресията да те променят по свой образ и подобие, нито от… да, да, правилно, от неизбежен край, от изчерпване.
Любовта може да побеждава всичко, освен нас самите. В нас се ражда, в нас умира. Ние я раждаме, ние я убиваме. Просто една сутрин се събуждаш влюбен до уши, просто една вечер изведнъж усещаш, че човекът срещу теб ти е абсолютно безразличен или съклет те хваща, докато реже хляба с лявата ръка. Ама не е вярно? Ама любовта преминава през планини и морета, нищо не може да я спре, нищо не може да я угаси…
Дръжки!
Ние се уморяваме да се катерим по житейските урви, на нас ни писва да ни подмятат вълните, не ни се блъска залудо в бетонни или кирпичени стени, сами тайно лисваме някоя и друга кофа хладен разум върху жаравата, която не ни топли, а ни изгаря до кокал и болката става нетърпима. Според както зависи.
Ако любовта не прогресира в правилна и за двете страни посока, без едната да пречи на другата и всяка да запази своята индивидуалност, кучета я яли. Привличане става само между два полюса, които остават непроменими. Елементарна физика.
Любовта е точна наука. Биохимия. Разум и чувства. Е, и тук-там романтика.
„Коя риза да облека?”, пита Моят човек, а аз по навик посочвам едната. И той по навик облича нея. Толкоз.
- Мъж искам, сега го искам!
- А на следващия ден срещнах Иван…
- Не съм ти вързана в кърпа!
- Щастието е между печката, мивката, пералнята... и с 12 яйца
- Скрити съкровища от спомени, сладки записи на живота или просто усмивки от старите ленти
- Байпаси за любовни инфаркти не са открити!
