Това дето любовта е „гола, нахална и млада“, всички го знаем и всички го приемаме. Независимо в какво е облечена или не, независимо как се проявява пред околния свят, независимо от възрастта на тези, които я споделят. Любовта преминава през всички годишни времена и през сичките си сезони между двамата, на които е избрала да им се случи.
Защото е случване. Слука означава успех, късмет, затова си пожелават Наслука ловджиите.
А сърцето е самотен ловец, който обикновено търси не плячка, а друг самотен ловец, с когото да уловят неуловимото и да си го сбъднат сред полянката в житейската гора, да го превърнат в живо огнище край което да споделят прекрасни истории.
Да разтварят широко ръцете си, не за да преувеличат размера на егото си, а за да се прегърнат и всеки да укроти своето, заради другия. Позволени са големи перспективи, не и големи надлъгвания. Големите очаквания не са препоръчителни, големите взаимни усилия са за предпочитане. Но в този лов (смятате ли, че случайно така точно се римува с любов) правила извън библията и наказателния кодекс, няма. Няма предписания и разписания. Има взаимни решения. Има и индивидуални несъгласия. Всичко има. Както в годишните времена иа всичко – от първото кокиче, до буйния пролетен цъфтеж, през разпрострялото се жарко и томително лято и пищната пъстра есен, та до голите клони, сковани от зимния студ. До кой сезон ще стигнете и в кой ще останете – божа работа и ваше дело.
Лично аз и любовта ми се срещнахме в средата на есента, но Скъпият ми обеща дълги зимни нощи, които превърна в една разкошна нестихваща дванайсета нощ по Шекспир. Неочаквани обрати, неочаквани каскади, много театър и много лудости, защото ако не те забавлява този живот, забавлява в хубавия смисъл – да ти поднася радости и взаимности, има ли смисъл да мъкнеш на гръб тегоби и неволи, съмнения и подозрения, ами тегаво е, бягай, докато е време и докато имаш сили да го промениш. И ловът, и любовта са тънка работа – трябва ти точно око и точен дъх, за да видиш и да затаиш. Все пак нали животът се измервал, казват не с броя на вдишванията, а с моментите, които ти спират дъха. А когато след това дишаш с пълни гърди – пей сърце! Ама да не пее фалшиво, щото страшно е да се получи майка плаче грамофон свири. Страшно за теб, смешно за околните.
Обаче нека сме милостиви реалисти, не всички сме поне хористи в Миланската скала, когато иде реч за отношения. Пък и като си влюбен, най-малко те интересува хорският хор, дето те следи под лупа от лелите на пейките пред входа до дядовците в кварталната бирария. И всички колеги, познати и случайни припознаващи те, плюс приятелки-неверници и приятели-съперници. Които си нямат собствен пълноценен живот, та затова надничат в чуждия. Само че под пълноценен живот всеки разбира различно съдържание, никого няма да упрекваме и квалифицираме, отдаваме всичко на присъщото за всеки индивид любопитство. Ох, любознателност по-добре. И отминаваме по своя си път през сезоните.
Правим разлика между сезон и време, нали? Защото времето за любов е винаги навреме. Независимо от времето навън. На мен ми се е случвало в най-ледената зима, когато дърво и камък се пукат от студ, в сърцето ми да е такава люлякова пролет, дето не съм я виждала на живо (и сигурно няма да я видя), че цялата съм цвят лилав във всичките му оттенъци, които и Врубел не е знаел, че съществуват. (Чукнете в гугъл да видите картината му „Люляк“ и ще ме разберете, аз и без това не мога да го обясня точно.) И ми се е случвало при 40 градуса, докато асфалта се топи от жега, птичките нямат дъх да пеят и листата на дърветата са клюмнали тъй, че да излагат под слънчевите лъчи най-малката си повърхнина, да съм като затрупана от дебела снежна покривка, същинско свито на кълбо мече в прегръдка с най-летаргичния сън на света. И всичко туй по причина на любовни аномалии.
Тя любовта си е температурна аномалия по природа, и магнитна също, и изобщо е винаги извън всякакви научни рамки. Защото е различна за всеки. И задължително млада. Може без гола и нахална, но стара любов няма. Дори тази, която продължава десетки години между двама човека (има и такава!), е пак като новородена. Иначе не е любов.
„Ех, любимият ти юли, Скъпа, най-любовният месец, най-после ще облечеш люляковата рокля с презрамките!“ Скъпият знае много добре моята зиморничавост, нищо че съм му се вързала на дългите зимни нощи, и веднага добавя: „Ако ти стане хладно, ще те наметна с ризата си.“ Когато двама са си ближни, една риза им е достатъчна, тъй де.
Още от Маргарита Петкова:
- Била съм го отрязала. А ножицата кой ми подаде?
- Да се разведеш, за да се ожениш – е, няма такава глупост!
- Ти сигурна ли си, че той те обича?
