Има моменти, в които не се интересуваш кой ден сме днес, нито колко е часа.
В живота съществуват мигове, където времето престава да има значение.
Понякога стоиш и гледаш отстрани – наблюдаваш поведението на хора, които едва познаваш, но именно това те кара да се чувстваш по-жив от всякога.
Обичайните любезности приключват. Поводът за срещата няма значение – тривиалност до безкрай.
Думите сякаш сами излизат извън рамките на клишето и неусетно ставаме себе си. Защото сме в един от онези редки мигове – осъзнаваме красотата на сложния живот, от който така често се оплакваме. Зимата на нашето недоволство сякаш не свършва.
Тя и той се обичат. Като за първи път. Още на улицата се държат за ръце, а на масата, седнали един срещу друг, не спират да се гледат право в очите. Събличат се с поглед. Не ги интересува мнението на околните.
В заведението на открито има само още няколко души, защото малцина се престрашават да осъзнаят, че слънцето е вече благосклонно. Времето е топло – точно колкото и душите ни.
Те се познават едва от два-три месеца. Надпреварват се да ми разказват любовта. За първи път проумявам, че всъщност тя може да бъде разказана. Той е българин, но живее в Кеймбридж. Тя е от София.
Ежедневни видео разговори, споделяне на снимки и игриви емотикони, които се чакат нетърпеливо в телефоните и на двамата. След кибер престъпленията най-после интерактивната любов в действие! Той хваща самолета от Лондон и пристига за рождения ѝ ден. По стечение на обстоятелствата аз съм част от нейния празник.
Той е на 40, а тя – на 32. Разликата във възрастта им е осем години. Дали е стечение на обстоятелства или не, осем е число на безкрайността. Миг като вечност, вечност колкото живот. Познават се едва от вчера, а вече се обичат завинаги. Поне така изглежда. Поне така им пожелавам да бъде.
Не си задават въпроси, защото знаят отговорите. Просто споделят часовете за десетте дни престой в град, който той почти е забравил. Град, в който отново ще има за какво да се връща. Лицата им греят в усмивки, а тези усмивки стават заразителни – дори сервитьорката добива изражение на приветливост, каквато отдавна не помня.
Да видиш как любовта излиза от матрицата на единиците и нулите, за да разцъфти преди вишните, е най-хубавото нещо, което може да ми се случи. Пия си кафето, мълча и се наслаждавам. Не искам този миг да свърши. Прекалено е сиво по улиците, за да се върна в суматохата на града, който сякаш не забелязва идващата пролет.
Разделяме се с прегръдки и целувки. Те тръгват в обратната на моята посока, понесли със себе си цялата любов на света, а аз продължавам по пътя си. Осъзнавам, че ми е цветно. Какво ли не прави една усмивка!
